Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Ялла — измърмори на себе си. — Хайде. За какво си мислех? Какво беше? Какво?
За миг съзнанието й се изпразни, после много слабо чу звук. Странен отекващ звук сякаш някой почукваше по камъка. Чук, чук, чук. Какво беше това, по дяволите? Чук? Длето? Не се сещаше. Отвори очи, затвори ги пак, насили се да мисли за нещо друго, да отдръпне съзнанието, сякаш за да издебне звука изотзад, да го изненада неподготвен, преди да е изчезнал отново. Стана. Естествено! Звукът от почукването на бастуна, бастуна на стария евреин, когото отец Сергии й беше показал. „Идва всеки ден, редовен е като часовник. Убеден е, че Релинкур е открил Десетте Божи заповеди, Ковчега на Завета или пък меча на цар Давид — забравих кое беше. Нещо древноеврейско.“
Тогава не беше обърнала внимание на човека с мисълта, че е поредният откачалник, обикалящ около историята за Релинкур като нощна пеперуда около лампа. Но след онова, което беше открила за тайната на Кастеломбре и особено за начина, по който беше свързана с юдаизма и еврейската история, нямаше как да не се замисли дали старецът случайно не знае нещо, което дай помогне. Хващаше се за сламка. Но след като всички останали следи се бяха оказали безнадеждни, й оставаха само сламките. Поне си струваше да я последва, та даже и да се окажеше безплодна, което беше най-вероятната възможност.
Излезе от банята и тъкмо си облече бельото и ризата, на вратата се почука настойчиво.
— Момент — извика.
Който и да беше отвън, или не я чу, или нямаше никакво намерение да чака, защото тропането продължи още по-шумно и настойчиво и целият апартамент закънтя. Подразни се и изведнъж я обзеха подозрения — ударите бяха прекалено силни, за да е Фатхи от първия етаж или пък който и да било друг от познатите й. Навлече си джинсите, обу си набързо маратонките, грабна кърпа, с която да изтрие още мократа си коса, приближи се на пръсти до вратата и надникна през шпионката.
Огромен широкоплещест мъж стоеше на полутъмната площадка, израелец, с грубовато лице с голям нос и пистолет Йерихон, затъкнат заплашително в колана на джинсите му. Неясно защо веднага й стана неприятен, предусети опасност.
— Да?
Мъжът застина на място, вдигнал ръка да почука за пореден път, след което се наведе напред и окото му запълни шпионката.
— Йерусалимска полиция — изръмжа. — Отворете.
Бен Рои потегли веднага щом свърши разговора с Халифа, взе разстоянието от полицейския участък до улица „Наблус“ за по-малко от три минути, като междувременно мина на два червени светофара и на косъм не блъсна възрастен хареди, който беше слязъл от тротоара на улицата, без да се огледа.
Хот, Грац, Шлегел, общността на нацистите бегълци — всичко това беше изключително, изумително. Но в известен смисъл и разочароващо, защото все пак се беше оказало, че египтянинът сам е намерил всички отговори; че собственият му принос, докато попълваше разни незначителни подробности, в крайна сметка не се беше оказал фундаментален за разрешаването на случая.
Но нито удивлението, нито разочарованието го вълнуваха сега, не и след като точно в края на разговора Халифа беше изстрелял последния си куршум: за Лейла ал Мадани и писмото, с което Хот я беше помолил да го свърже с Ал Мулатам. Е, сега вече го движеше само адреналинът, чистият свиреп адреналин на боксьора, който след месеци тренировки най-после е излязъл на ринга, за да се сблъска с дълго очакван противник.
Винаги си беше давал сметка, че все някога ще се конфронтира с нея. Или поне си го беше мислил през последната година, откакто прочете статията й. Не намираше ясна причина за фикс идеята си спрямо нея, никакво разумно обяснение защо от нея получаваше такива спазми в стомаха. Разбира се, ако се вгледаше отблизо, наистина отблизо — а той не правеше почти нищо друго през последните дванайсет месеца, — можеше да се доловят улики, едва видими дефекти в тъканта на живота и работата й, като например интервютата, които вземаше (от почти всеки атентатор-самоубиец, за бога, почти всеки шибан атентатор-самоубиец!). Но нищо явно. Нищо уличаващо. Нищо, което да породи тази степен на подозрителност и ненавист, които хранеше спрямо нея. Знаеше само, че с една своя статия се беше запечатала неизличимо в съзнанието му като осезаемо човешко звено към мъжа, убил любимата му Галия, и затова никога не се беше съмнявал, че един ден пътищата им ще се пресекат. Неочакваното беше, че се случи по повод на това разследване. А може и да не беше толкова неочаквано. Може би именно тази беше причината изобщо да се почувства съпричастен към това разследване — подсъзнателната увереност, че то ще отключи нещата, че е брънката, която най-накрая ще ги събере. Не знаеше, а и не го интересуваше. Важното бе само, че сега, след година на наблюдаване, чакане, разследване, проследяване, вманиачаване и спазми в корема, беше дошъл моментът да се срещне с нея лице в лице, да я погледне в очите и да види какво има в тях.