Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Жената тъжно поклати глава.
— Исак и Хана, така се казваха. Понякога се чудя какво ли е станало с тях. Сигурно са умрели в газовите камери. За тях трябва да пишете, те са истинската тайна на Кастеломбре, а не разни глупости за заровени съкровища. Ама щом сте от Палестина, това сигурно не ви засяга.
Тя отново зарея поглед към хълмовете, след малко въздъхна, взе си кошницата, погледна към натежалото от оловносиви облаци небе и каза, че трябва да си ходи.
— Радвам се, че се запознахме — рече. — Надявам се да си прекарате останалата част от почивката приятно.
Усмихна се, вдигна ръка за сбогом, пое по терасата, поклащайки кошницата с гъбите в ръка, и изчезна в боровата гора на хълма. Гръмотевицата този път се чу по-близо. Заваля с тежки капки, сякаш самото небе плачеше.
Кайро
— О, горкичкият ми Антон. Горкичкият ми любим Антон. Защо не ни оставиха да умрем заедно? Както трябваше. Защо ме измъчвате така?
Ръката на Инга Грац пропълзя по чаршафа и хвана китката на Халифа. Беше студена, лепкава и учудващо силна. Детективът потръпна отвратен, сякаш някакъв отровен паяк го беше налазил. Но не се отдръпна. Разбираше, че цялото разследване зависи от тази среща и че ако да го държи за ръката окуражаваше старицата да говори, да му разкаже каквото знае, щеше да го понесе, колкото да му беше неприятно.
Минаваше единайсет вечерта. През последните пет часа беше крачил нагоре и надолу по коридора пред стаята на Инга Грац, беше изпушил хиляди цигари, беше превъртал в главата си отново и отново сцената в апартамента и я беше чакал да дойде в съзнание. Когато най-после се свести, лекарите доста резервирано казаха, че била прекалено зле, за да говори, и че било по-добре да изчака до утре сутринта. С несвойствена за него грубост Халифа настоя да я види веднага, заплаши ги, че ако трябва, ще стигне до най-големите шефове, и в крайна сметка те отстъпиха, като му позволиха петнайсет минути разговор, при условие че присъства и медицинска сестра.
— Паразити — мърмореше тя, свивайки и разпускайки пръсти върху китката, му. Гласът й беше равен и неясен, може би от лекарствата, с които я бяха натъпкали. — Трябваше да ги видите. Животни. Всичките. Кръвопийци. Направихме услуга на света. Трябва да сте ни благодарни.
Тя вдигна към Халифа мъртвешки бледото си лице в приглушената светлина на лампата на нощното шкафче. От ноздрите й излизаха две пластмасови тръбички като червеи, изпълзели от дълбините на черепа й. Жената се обърна на другата страна и се разплака. В ръката й беше пъхната още една интравенозна тръба и тя започна да я дърпа. Наложи се сестрата, която стоеше до вратата, да дойде, да освободи ръката й и внимателно да я сложи под одеялото. Настъпи продължително мълчание, в което се чуваше единствено неравномерното и едва доловимо дишане на старицата, а отвън ритмичното капене на някаква чешма в двора на болницата.
— Дитер — изрече накрая едва чуто, почти като шепот, без да поглежда Халифа.
— Моля?
— Това беше истинското име на Пиет. Дитер. Дитер Хот.
На Халифа му отне няколко секунди да направи връзката. Но когато го стори, сведе глава и въздъхна с лека усмивка, но без следа от веселие, просто уморен упрек към себе си. За бога! Хот — това беше прошепнала Хана Шлегел на Гемал преди петнайсет години, докато е умирала на пода на храма в Карнак. Хот, не Тот. През цялото време беше вървял по грешна следа. Колко ли още неща не беше разбрал както трябва; по колко ли още задънени улици беше поел?
— Той е бил… нацист, така ли? — попита.
Жената кимна немощно.
— Всички бяхме нацисти. Гордеехме се, че сме нацисти. Че служим на страната си, на фюрера. Сега никой не го разбира, но той беше добър човек. Велик човек. Щеше да направи света по-добър.