Пепел от светове

Но председателят Венцеслас настояваше Вао’сх да остане и да продължи да предоставя на земните учени информация за Илдира. Деканът на Катедрата по илдирийски науки изпращаше възторжени доклади до Ханзата, но Антон се съмняваше, че председателят е възхитен от научния им прогрес.

Самият Антон си бе спечелил сериозно влияние и престиж във факултета, като бе уредил илдирийският историк да изнася лекции. Вао’сх задържаше интереса на студентите с часове с драматични рецитали от Сагата за седемте слънца. Въпреки че бяха изучавали илдирийската раса и култура, нито студентите, нито професорите бяха виждали паметител в действие.

Отначало старият историк изглеждаше доволен от ентусиазма на аудиторията си, но въпреки уважението, с което се отнасяше към него академичният елит, не забравяше защо е тук. Не го забравяше и Антон. Гневът и негодуванието винаги присъстваха в мислите му, макар и на заден план. Нямаше оправдание за поведението на председателя, но никой нямаше да се вслуша в гневните думи на един обикновен учен, да не говорим за някакъв извънземен разказвач.

През последните няколко дни старият паметител видимо бе започнал да отпада. Антон усещаше безпокойството и нервността на приятеля си и правеше всичко възможно да го подкрепя, точно както когато двамата се носеха сами в космоса след бягството си от кликиските роботи на Марата. Дори с новооткритата си сила и увереност, която му вдъхваше фактът, че веднъж вече бе преживял лудостта на изолацията, на Вао’сх му бе трудно да сграбчи тънките нишки на тизма, когато сънародниците му бяха толкова далеч.

Сега двамата излязоха от препълнената с въодушевени слушатели лекционна зала. Вао’сх бе толкова съвършен рецитатор, че малцина биха забелязали неразположението му, но Антон разбираше колко страда приятелят му. Беше поразен от силата на Вао’сх и се възхищаваше на решителността му. Сигурен бе, че на негово място никой нормален илдириец не би оцелял.

Навън ги посрещна всеобщо жужене: студентите и преподавателите бяха възбудени и говореха за нещо, което току-що бяха съобщили по новините. Спешни съобщения минаваха по предавателния екран на стената на един от студентските клубове. Ако се съдеше по реакцията на хората, този път не ставаше въпрос за обичайната пропаганда на Ханзата.

Вао’сх се взря в екраните, които показваха как група илдирийски бойни лайнери бягат от лунната база, и веднага разбра какво става.

— Слънчевият флот спасява мага-император, а аз съм тук. — Погледна многозначително Антон. — А аз съм тук!

Дъхът на Антон секна, но той все пак успя да каже.

— Те ще се върнат за теб. Трябва. Ти си важен паметител.

— Аз съм заменим. Дошли са единствено за мага-император.

— Илдирийците да нападат Луната! — пенявеше се един разярен професор. — Наистина ли смятат, че ще им се размине? Как се осмеляват!

— Ние отвлякохме императора им и го взехме за заложник! — тросна се Антон. — Как очаквахте да реагира Слънчевият флот?