Пепел от светове
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепел от светове». Краткое содержание книги:
Забързаха по леда. Под краката си Нико виждаше късчета блестяща светлина, сякаш всяка стъпка подпалваше някакво сияние. Спря пред совалката и разгледа сателита, прикрепен към нея.
— Да почукаме ли?
Жилището бе скалъпено припряно: навсякъде бяха напъхани плоски парчета, дори и там, където не пасваха. Естетическият ефект не беше кой знае какъв, но пък жилището изглеждаше функционално. Нико не можеше да повярва, че тази разнородна бъркотия може да е херметически затворена и разумна от структурна гледна точка, но пък топящ се лед бе покрил местата на свързване и ги бе запечатал. Очевидно венталите бяха оборудвали и изолирали това място. Може би дори бяха осигурили допълнителна енергия, за да поддържат човека или хората вътре живи.
Крим заговори по радиото:
— Здравейте, спасителна совалка. Случайно да ви трябва спасение? — И потропа по люка с облечения си в ръкавица юмрук.
Вратата на совалката бе толкова малка, че трябваше да се проврат един по един. Със свит стомах и с надеждата, че няма да намери един или повече трупове, Нико влезе първи.
В совалката стоеше раздърпан старец с набола брада, рошава коса и измачкани дрехи. На лицето му грееше широка усмивка.
— Е, крайно време беше, по дяволите! Малко компания, освен тия светлинки ще ми дойде добре.
— Кейлъб Тамблин — възкликна Нико и свали предното стъкло на шлема си. Вонята го накара да сбърчи нос: пот, застоял въздух, недобре рециклирани газове. Съмняваше се, че Кейлъб вече изобщо може да забележи миризмата (не че старецът някога бе ухал на рози). Животоподдържащите системи в совалката сигурно бяха на крачка от окончателното спиране. Нико отстъпи настрана от люка, за да може баща му да влезе.
Щом Крим Тайлар застана до сина си, в спасителната совалка стана наистина претъпкано.
— Откога си тук? — попита Нико.
— Някъде от три седмици. Може би четири.
— Това е невъзможно — възрази Крим. — Няма начин припасите ти да са издържали толкова.
— Всеки нормален скитник може да намира решения… а освен това трябва да призная, че получих малко помощ от венталите. — Кейлъб изсумтя. — Осигуриха ми достатъчно енергия, за да изкарам с по-малко храна. Въпреки това обаче съм адски гладен. Имате ли храна?
— Много — увери го Нико.
Щом се качиха на борда на „Водолей“, Кейлъб се нахвърли на самозатоплящите се дажби. Обясни им как фероуите са унищожили водния му танкер и са убили Ден Перони.
— Не мислех, че някой ще тръгне да ни търси, но не исках да се отказвам. — Кейлъб сви костеливите си рамене. — Тези фероуи страшно, ама страшно ме дразнят. Не бяхме направили нищо, с което да заслужим това. Горкият Ден…
Огледа се за легло, на което да се просне, но Крим недвусмислено му заяви, че ще е по-добре първо да използва санитарните съоръжения на кораба.
— Можем да те заведем направо на Плумас — предложи Нико. — Предполагам, че ще искаш да се върнеш във водните мини?
— Уин и Торин сигурно са претрупани с работа и са бесни, че ги оставих самички. Но докато седях тук, имах достатъчно време да помисля за Пътеводната си звезда. — Кейлъб се облегна в твърдата пътническа седалка. — Тази война изглежда много по-важна от семейния воден бизнес. Ако се биете с тези фероуи, искам да видя битката до края.
103.
Дел Келъм
Дел с удоволствие посрещна Кото Окая и придружителите му на Голген. Каквато и да бе причината, довела инженера тук, нещата със сигурност щяха да станат интересни. Кото пристигна на корабостроителниците на Оскивъл със средноголям скитнически транспортен кораб — изглеждаше прекалено голям за скромните му пилотски способности. Скоро обаче Келъм разбра, че пилот е Тасия Тамблин, даде позволение на кораба да кацне на една малка площадка, слезе с асансьор от операционния център, сложи си яке, за да го пази от студения вятър, и се запъти да посрещне новопристигналите.
Както очакваше, изобретателят бе натоварил кораба с всевъзможни джаджи.
— Човек никога не знае кога нещо ще се окаже полезно — каза той, докато слизаше по рампата, а Тасия привършваше с изключването на системите в пилотската кабина. Кото хвърли поглед през рамо към кораба. — Водя едни приятели. Много ми помагат в работата… е, поне не ми пречат. Никога не са виждали небесна мина.
От кораба след него слязоха три компита, всяко с различен цвят, двете технически модели, а третото — приятелски. Кото се изчерви.
— Е, тези не са точно приятелите, те са компита… макар че понякога мисля за тях като за приятели.