Друидите на Шанара

Преследваха го виденията на Гримпонд — тези три тъмни и неразгадаеми картини от бъдещето. Не беше задължително да са верни, разбира се — можеха да бъдат лъжи, превърнати в полуистини, истини, забулени в лъжи, но все пак бяха реални. Първото вече се беше сбъднало. Беше се заклел, че по-скоро ще се лиши от ръката си, отколкото да приеме каузата на Друидите и ето че точно това беше станало. А сега все пак беше приел тази кауза. Иронично, поетично, ужасяващо.

Второто видение беше свързано с Куикнинг. Третото…

Оцелялата му ръка се сви в юмрук. Истината беше, че той така и не престана да мисли за второто. Куикнинг. Нещо щеше да стане и той щеше да я предаде. Тя ще да поиска помощта му, той ще да има възможността да я спаси, но ще я остави да умре. Ще стои и ще гледа как тя потъва в тъмната бездна. Такова беше видението на Гримпонд. Това трябваше да се случи, ако той не успее да го предотврати.

А с първото, разбира се, не беше успял.

Изпълни го отврата и той изтласка спомена за Гримпонд в тъмното ъгълче, откъдето го беше извикал. Гримпонд, напомни си той, е една заблуда. Но нима заблудата не беше в самия него? Нима не бе попаднал именно самият той под влияние на заблудата, когато реши да не се поддава на никакви Друидски машинации, да отхвърли всякаква магия, освен онази, която обслужваше собствените му тесногръди вярвания, сигурен, че може да бъде господар на своята съдба? Лъгал се бе многократно, съзнателно се бе заблуждавал, преструвал и бе превърнал целия си живот в една травестия. Беше се уплел в омагьосания кръг на своите заблуди и претенции. Захванал се беше с нещо, за което се беше клел, че няма никога да се заеме — с делото на Друидите, с възстановяването на тяхната магия, с осъществяването на тяхната воля. Нещо по-лошо — беше предприел действия, които можеха да доведат единствено до неговото унищожение — опълчил се беше срещу Каменния крал, за да му отнеме Черния камък на Елфите. Но защо? Беше се посветил на това дело, сякаш съдбата му зависеше от него, сякаш само, то можеше да му помогне да не затъне, сякаш нямаше друг избор.

А не беше така.

Загледа се в дъждовния град и си даде сметка, колко много му липсват горите на Хартстоун. Този град не само че беще от камък, не само че беше мрачен и подтискащ, постоянно обвит в мъгла и дъжд. Това бе град, съвършено безцветен, нямаше нищо, което да пречисти погледа, да ободри и стопли душата. Беше целият проникнат от сивота, от смесени сенки, които се трупаха една връз друга. В него самия се оглеждаше градът. А може би Ул Белк променяше и него, както променяше цялата земя, изсмукваше цвета на живота му, превръщаше го в нещо твърдо и безжизнено като камък. Докъде можеше да проникне Каменния крал? — питаше се той. До каква дълбочина на душата? Имаше ли някаква граница? Можеше ли да простре ръцете си чак до Тъмни дол и Хартстоун? Да проникне чак до човешкото сърце? След време сигурно да. А времето е нищо за едно същество, което е живяло толкова дълго.