Друидите на Шанара

XXVII

Морган Лех остана потресен.

— Какво искаш да кажеш с това, че се връщаме — попита той Уокър Бо.

Не само беше потресен, но и ужасен.

— С какво право решаваш, Уокър? Куикнинг е тази, която ни води, не ти!

— Морган — тихо каза момичето. То се опита да го хване за ръка, но той бързо се дръпна.

— Не, искам да се разберем. Какво ставаше тук? Излязох за момент, само да проверя дали Хорнър е тук… И когато се връщам, ви заварвам толкова близо…

Гласът му пресекна и мургавото му лице се изчерви като си помисли, какво щеше да каже.

— Аз…

— Чуй ме, Морган — каза Куикнинг. — Трябва да потърсим Черния камък на Елфите. Налага се.

Планинецът безпомощно сви юмруци. Съзнаваше колко глупав изглежда, колко млад. Положи усилие да се овладее.

— Ако се върнем там, Куикнинг, ще бъдем убити. Преди не знаехме срещу какво ще се изправим, но сега знаем. Ул Белк ни превъзхожда. Всички видяхме — това е създание, почти загубило човешката си форма, бронирано в камък, и способно да ни отстрани като нищо. Та той е част от земята! Как ще излезем срещу нещо подобно? Той ще ни погълне целите, преди дори да го приближим!

Той положи усилие, за да успокои дишането си.

— И то, ако преди това не повика Паст Гринт или Гризача. Ние не можем да се изправим срещу тях, а какво остава за него. Помислете само. Какво ще стане, ако реши да използва Камъка на Елфите срещу нас! Какво ще правим тогава — ти, която не можеш да използваш магията си, аз с моя счупен Меч, в който изобщо не е останала магия, и Уокър с… не знам с какво. С какво, Уокър? Кой си ти?

Мрачния чичо стоеше несмутим пред тази атака, бледото му лице бе безизразно, очите му спокойно гледаха Планинеца.

— Аз съм това, което винаги съм бил, Морган Лех.

— С една ръка по-малко! — извика Морган и съжали на момента за думите си. — Не, прости ми, не исках да кажа това.

— Но е вярно, — тихо отвърна другият. Морган притеснено отмести очи, после отново погледна Уокър.

— Погледни ни на какво сме заприличали. Едва сме живи. Изминахме целия този път до края на света и той направо ни довърши. Каризман вече е мъртъв. А може би и Хорнър Дийс. Изтощени сме. Заприличали сме на плашила, не сме се къпали от седмици, ако се изключи дъжда. Целите сме в дрипи. Толкова дълго бягахме и се крихме, че вече не можем да се изправим да срещнем противника си. Хванати сме като в капан в този сив, мрачен свят, където можем да видим само камък, дъжд и мъгла. Мразя това място. Искам да виждам дървета, трева и живи същества отново. Не искам да умра тук. И особено, не искам да умирам напразно! А точно това ще стане, ако тръгнем отново към Каменния крал. Кажи ми, Уокър, имаме ли някакъв шанс?

За негова изненада Уокър Бо каза:

— Имаме повече шанс, отколкото мислиш. Седни за миг и ме чуй.

Морган се поколеба. В очите му се четеше недоверие. После бавно седна. Гневът и напрежението му изведнъж го напуснаха. Отново позволи на Куикнинг да го приближи и да го обгърне с ръце. Почувства топлината на тялото й.

Уокър Бо кръстоса крака и се загърна в дрехата си.

— Вярно е, че изглеждаме като просяци от някой южен град, че с нищо не можем да уплашим Ул Белк, че за него не сме повече от насекоми, които пълзят по земята. Но, може би, този наш вид е илюзия, от която можем да се възползваме. Тя би могла да ни даде възможност да го победим. Той гледа на нас като на нищожества. Не се страхува от нас. Изобщо не иска да мисли за нас. Дори може да ни е забравил. Смята се за неуязвим. И ние можем да използваме това срещу него.