Друидите на Шанара

— И така, аз трябва да те охранявам.

— Страх ли те е?

— Все този въпрос. Всъщност аз трябва да ти го задам. Защо искаш да разчиташ на мен? Ти не ми харесваш, Пи Ел. Аз нямам нищо против Гризача да те разкъса. Както виждаш, не ставам за тази работа.

Пи Ел изправи краката си и облегна слабото си тяло на стената.

— Няма защо да ти харесвам. Това не е необходимо. И ти няма защо да ми харесваш. Аз също не изпитвам особени симпатии към теб. Но ние и двамата се стремим към едно и също — Черния камък на Елфите. И двамата искаме да помогнем на момичето. А както изглежда, никой няма да успее сам — въпреки че аз имам повече шансове. Важното е да дадеш дума, че ще ме пазиш. Защото ти държиш на думата си, нали?

Дийс сухо се засмя.

— Само не казвай, че апелираш към чувството ми за чест. Това няма да мога да го преглътна.

Пи Ел престана да се усмихва.

— И аз си имам свое разбиране за чест, старче, и то означава за мен също толкова, колкото и твоето за тебе. Когато дам дума, аз я спазвам. Казвам ти, че аз ще те пазя, ако ме пазиш ти — докато се свърши с цялата тази работа. После всеки сам си поема грижата за себе си.

Той вирна глава.

— Времето лети. Ще трябва да сме там по залез слънце. Идваш ли или не?

Хорнър Дийс дълго мисли преди да отговори. Пи Ел би изпитал подозрение, ако не беше така. Какъвто и да беше Дийс, все пак бе честен човек и Пи Ел беше сигурен, че той няма да поеме задължение, което не може да изпълни. Пи Ел имаше доверие в Дийс, в противен случай не би помолил стареца да го охранява. Още повече, че Дийс наистина си го биваше, всъщност той бе най-добрият от всички — не беше неопитен като Планинеца, нито хвърчеше из облаците като Каризман. Но не беше и непредсказуем като Уокър Бо. Дийс изглеждаше точно такъв, какъвто беше.

— Казах на Планинеца за теб — призна си Дийс като го наблюдаваше — А той сигурно вече е казал на другите.

Пи Ел отново сви рамене.

— Не ме интересува.

И наистина не го интересуваше. Дийс приведе тежкото си туловище напред и примигна в бледата сива светлина.

— Но ако някой се сдобие с камъка, независимо кой, ще го даде на момичето. Дай ми дума.

Пи Ел не можа да сдържи усмивката си.

— Нима вярваш на думата ми, старче?

Дийс го погледна сурово и твърдо:

— Ако се опиташ да се отметнеш, ще те накарам да съжаляваш за това.

Пи Ел не се и съмняваше в думите му. Макар че изглеждаше стар, уморен и съсипан от годините, Хорнър Дийс можеше да бъде опасен противник. Следотърсач, дървар и ловец, той бе все още жизнен и издръжлив. Не би победил Пи Ел в едно пряко стълкновение, но имаше и други начини да убиеш човек. Пи Ел се усмихна на себе си. Той ли не знаеше това?

Пи Ел му подаде ръка и почака старецът да я поеме.

— Дадено — каза той.

Те си стиснаха ръцете само за миг, после ги отдръпнаха. Пи Ел скочи на крака като котка.

— А сега да вървим.

Излязоха през вратата и се спуснаха по стълбището с Пи Ел отпред. Навън бе паднал мрак, тъмата все повече се сгъстяваше с настъпването на нощта. Свиха рамене в наметките си, за да се предпазят от дъжда и потеглиха. Пи Ел се замисли за сделката, която бе сключил. Тя не го задължаваше особено. Той щеше да даде Камъка на Елфите на момичето, защото не го ли направи, значеше да я загуби напълно и да бъде подложен на вечно преследване от всички тях.