Елфите на Шанара

— Кого видя? — попита го тихо Главният преследвач.

Кол не можеше да дойде на себе си, за да отговори.

— Аз продължавам да мисля, че Пар ще те познае — отвърна той, поклащайки глава.

Ример Дал го изучава известно време със странните си и твърди като камък очи, открояващи се върху плоското и безизразно кокалесто лице.

— Искам да си помислиш по един въпрос — каза накрая той. — Спомняш ли си онези жалки същества в Ямата при Тире, докарани до лудост от престоя си в плен на Федерацията, поглъщани от своята магия? Ето това го чака и брат ти. То може да не се случи днес, утре, следващата седмица или дори следващия месец, но накрая ще стане. А случи ли се веднъж, никой няма да може да му помогне.

Кол се напрегна, за да не проличи страхът по погледа му.

— Искам да помислиш и за още нещо. Всички Шадуини притежават силата да завладяват и консумират. Те могат да обитават телата на други същества и да се превръщат в тях за толкова време, колкото е нужно. — Той направи пауза. — Аз мога да се превърна в теб, Кол Омсфорд. Мога да се плъзна под твоята кожа така лесно, както острието на нож и да станеш мой. — Дрезгавият шепот звучеше като съскане в тишината. Но аз не предпочитам да направя това, защото не искам да те наранявам. Говорех истината, когато ти казах, че искам да помогна на твой брат. Ти ще трябва да решиш за себе си, дали да ми вярваш или не, но докато мислиш, помисли и за това, което току-що ти казах.

Ример Дал се обърна, пъхна Огледалното покривало в чекмеджето и затвори вратата. Трудно беше да се определи дали е ядосан, разочарован или нещо друго, но той изведе Кол с целеустремена крачка от помещението и затвори вратата зад тях. Кол се вслуша машинално за щракването на ключалката и не го чу. Ример Дал вече се отдалечаваше, така че Кол побърза да го настигне. Главният преследвач го заведе до едно стълбище и посочи нагоре.

— Твоето спално помещение е в тази посока. Помисли си добре, Равнинецо — заплашително рече той. — Играеш си с два живота, докато се бавиш.

Кол се обърна безмълвно и се заизкачва нагоре по стълби те. Когато след десетина стъпала погледна през рамо, Ример Дал беше изчезнал.

Беше все още светло, когато Кол излезе още веднъж, мина по коридора до стълбището и после заизвива по своя път надолу през сенките към двора за тренировки. Беше забравил там туниката си. Той, разбира се, не се нуждаеше от нея, но така намери предлог, за да провери дали помещението, в което се намираше Огледалното покривало, беше оставено незаключено.

Дишането му беше учестено и звучеше дрезгаво в тишината, докато слизаше. Това, което се опитваше да направи, беше неразумно, но отчаянието му ставаше все по-голямо. Ако не успееше скоро да се освободи, нещо лошо щеше да се случи на Пар. Неговата убеденост в това се основаваше най-вече на предположения и страхове, но това не го правеше по-малко реално. Кол знаеше, че мисълта му не беше така ясна, както би трябвало, защото иначе никога не би поел подобен риск. Но ако езичето на бравата не беше се върнало на мястото си, ако помещението беше все още отключено и Огледалното покривало лежеше още в чекмеджето, чакащо…