Чародейката

на войник. После зае отново мястото си.

– Това не е хубаво, нали? – попита Били. – Никога не е хубаво, когато не казват

нищо.

Черния ястреб положи Били на земята вътре. Разкъса напоената му с кръв риза,

за да огледа раната.

– Ще мога ли някога пак да свиря на пиано? – пошегува се Били.

Макиавели се появи и приклекна на пода до двамата американци. Без да каже и

дума, притисна длан към гърдите на Били и мръсносивата му аура разцъфтя над

ръката му. Закапа върху отворената рана като прокиснало мляко.

– Мирише на змия – измънка Били, очите му се разфокусираха и той загуби

съзнание.

– Обичам змиите – промърмори италианецът. Продължи да влива отчаяно аурата

си в раната на Били. Докато го правеше, видимо се състари. Опитите да събудят

Ареоп-Енап го бяха изтощили и върху челото му имаше нови бръчки, както и

торбички под очите му. Но сега лечителските му усилия го състаряваха наистина.

Рядката му коса придоби цвета на очите му и се разнесе като прах, оставяйки го

съвсем плешив. Той се прегърби и дълбоки бразди се появиха по челото му и в

ъгълчетата на носа му, тънките му устни се стопиха почти напълно, а дланите му се

нашариха с кафяви петна.

– Стига – каза Черния ястреб. – Ще се изхабиш докрай.

– Нека му дам още мъничко – рече умолително Макиавели.

– Не!

– Останало ми е малко. Мога да му го дам – прошепна италианецът.

– Не – настоя Черния ястреб. – Ако използваш още, няма да остане нищо за теб.

– Нежно вдигна ръката на Макиавели. – Стига. Иначе ще избухнеш в пламъци.

Направи повече, отколкото би могъл да стори който и да било, включително и аз.

Нещата вече са извън нашата власт. Той или ще живее, или ще умре: от него

зависи. А той е Били Хлапето. Ще оцелее. – Изведнъж безсмъртният посегна и

стисна силно ръката на Макиавели. – Каквото и да стане, тази нощ ти си спечели

приятел за цял живот, италианецо. Двама, ако Били остане жив.

– Трима – обади се Марс откъм вратата и отдаде чест на Макиавели с меча си.

Усмихна се. – Ето това винаги съм харесвал у хората. Вие сте добри в същността

си.

– Не всички – каза уморено Макиавели.

– Не. Не всички. Но достатъчно. – Марс се обърна пак към входа и зае бойната си

поза. – Каркинът се върна – обяви той. – И ми се струва, че расте! – Изведнъж се

метна обратно в стаята и извика: – Залегни!

Една гигантска щипка отчупи парче от фасадата на сградата. Втора щипка

изтръгна стоманените греди, които крепяха стените, срязвайки ги, като че ли бяха

от слама. Каркинът се надвеси през липсващия покрив и хвърли поглед вътре. През

няколкото минути, откакто Черния ястреб отмъкна Били от щипките му, той бе

учетворил големината си.

– Изял е Шолотъл – каза Марс. – Затова е пораснал. – Претърколи се настрана,

когато още една част от стената бе съборена. – Виждал съм това и по-рано.

Плътта на Древните върши чудеса за организма им и ги прави огромни. А вкусят ли

веднъж месо на Древен, нищо друго не може да ги засити. Сигурно сега се опитва