Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Не знаех. А ти? — с подозрителна физиономия попита Жербер. — Доволна ли си?
— Разбира се. Винаги съм презирала вещиците. — Не беше нужно Жербер да знае колко коренно се бяха променили чувствата й.
— Хммм. — Той все още изглеждаше предпазлив. — Вещицата на Матю в Медисън ли е отишла? Даяна Бишъп би искала да е с леля си, ако е оставила сина ти.
— Сигурна съм, че копнее за дома — смътно отвърна Изабо. — Типично е след скъсване да потърсиш онова, което ти е познато.
Изабо смяташе за обещаващо, че Даяна е избрала да се върне на място, където двамата с Матю бяха живели заедно. Колкото до скъсването, имаше много начини да облекчиш болката и самотата, които вървяха с участта да си партньор на сир на велик вампирски клан, какъвто Матю скоро щеше да стане. Изабо очакваше с нетърпение да сподели тези начини със снаха си, която бе далеч по-корава, отколкото биха очаквали повечето вампири.
— Трябва ли да съгласуваш заминаването ми с някого? С Доменико? Или може би със Сату? — настоятелно попита Изабо.
— Те играят по свирката ми, Изабо — намръщено отвърна Жербер.
Беше унизително просто да манипулираш Жербер, ако е въвлечено егото му. А то бе винаги въвлечено. Изабо скри доволната си усмивка.
— Ако те пусна, нали ще се върнеш в Сет-Тур и ще останеш там? — попита Жербер.
— Разбира се — тутакси отвърна тя.
— Изабо — изръмжа той.
— Не съм напускала територията на Дьо Клермон от края на войната — изтъкна тя леко раздразнено. — Освен ако Паството не реши да ме вземе отново за заложница, ще остана в земята на фамилията. Единствено Филип би могъл да ме убеди да направя друго.
— За щастие, дори Филип дьо Клермон не е в състояние да ни заповядва от гроба — отбеляза Жербер. — Макар да съм сигурен, че страшно би му се искало да не е така.
„Би останал изненадан, крастава жабо такава“ — помисли си Изабо.
— Е, добре тогава. Свободна си. — Той въздъхна. — Само се опитай да не забравяш, че сме във война, Изабо. Да запазим приличието.
— О, никога не бих забравила, че сме във война, Жербер. — Неспособна да се владее повече и уплашена, че може да намери хитроумно приложение на желязната маша до камината, Изабо тръгна да търси Март.
Вярната й спътница бе долу в безупречната кухня, седнала до огнището с опърпано копие на „Дама, поп, асо, шпионин“ и димяща чаша греяно вино. Касапинът на Жербер стоеше при дръвника недалеч и разфасоваше заек за закуската на господаря си. Сините холандски плочки по стените придаваха на мястото странно жизнерадостен вид.
— Прибираме се у дома, Март — каза Изабо.
— Най-сетне. — Март се изправи със стон. — Мразя Орийак. Въздухът тук е лош. Adiu siatz, Тео.
— Adiu siatz, Март — изсумтя Тео, без да спира да сече нещастния заек.
Жербер ги чакаше на изхода да се сбогува. Целуна Изабо по бузите под погледа на мъртъв глиган, убит от Филип, чиято глава бе препарирана и монтирана над камината.
— Да поръчам ли на Ензо да ви закара?
— Мисля да повървим. — Така двете щяха да имат време да съставят план. След толкова много седмици шпиониране под покрива на Жербер нямаше да й е лесно да се освободи от изключителната си предпазливост.
— Това са сто и трийсет километра — посочи Жербер.
— Ще спрем в Аланч да обядваме. Навремето в тамошните гори имаше голямо стадо елени. — Нямаше да стигнат толкова далеч, защото Изабо вече бе изпратила на Ален съобщение да ги чака извън Мюра. Той щеше да ги откара до Клермон-Феран, където щяха да се качат на една от адските летящи машини на Болдуин и да продължат към Лондон. Март ненавиждаше летенето, което според нея бе неестествено, но не можеха да позволят Даяна да пристигне в студена къща. Изабо пъхна в ръката на Жербер визитка на Жан-Люк. — До следващия път.
Хванати под ръка, двете излязоха в свежото утро. Кулите на замъка Анж-Дешу ставаха все по-малки и по-малки зад тях, докато не изчезнаха от поглед.
— Трябва да сложа нова аларма, Март. В седем и трийсет и седем сутринта. Напомни ми. Мисля, че „Маршът на Анри Четвърти“ ще бъде най-подходящ — прошепна Изабо, докато крачеха бързо на север към заспалите върхове на древните вулкани и бъдещето.
24.
— Това не може да бъде моята къща, Ленард. — Подобната на палат тухлена сграда с масивната фасада с пет прозорци и четирите си етажа в един от най-скъпите лондонски квартали правеше идеята невъзможна. В същото време почувствах и известно съжаление. Високите прозорци бяха с бели рамки, които изпъкваха на топлия фон на тухлите, старото стъкло намигаше на светлината на обедното слънце. Помислих си, че вътре къщата сигурно е залята със светлина. И сигурно бе топла, защото вместо обичайните два комина имаше три. По вратата на централния вход имаше достатъчно месинг, за да изработиш инструменти за цял оркестър. Би било славно да наречеш подобно нещо свой дом.