Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Тук ми казаха да карам, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ, Даяна. — Ленард Шордич, някогашният приятел на Джак и един от опърпаната банда изгубени момчета на Хабърд, ги беше посрещнал заедно с Хамиш в терминала за частни пристигащи на градското летище в Доклендс. Сега той паркира мерцедеса и проточи врат над седалката в очакване на нови инструкции.
— Гарантирам, че това е твоята къща, лельо. Ако не ти харесва, ще я сменим с нова. Но нека обсъдим бъдещите покупко-продажби на недвижими имоти вътре, ако обичаш. Не е разумно да оставаме на улицата, където всяко създание може да ни види. Вземи багажа, момко. — Галоуглас слезе от предната седалка и затръшна вратата след себе си. Още беше ядосан, че не беше шофирал сам до Мейфеър. Аз обаче вече имах опит в пътуването с Галоуглас из Лондон и предпочетох да рискувам с Ленард.
Отново погледнах със съмнение имението.
— Не се безпокой, Даяна. Дом Клермон далеч не изглежда така внушително отвътре, колкото отвън. Има стълбище, разбира се. И гипсови орнаменти тук-там — каза Хамиш, докато отваряше вратата. — Като се замисля, цялата къща е наистина доста величествена.
Ленард се разрови в багажника и извади малкия ми куфар и голямата, изписана на ръка табела, която беше държал, докато ни чакаше. Бе искал да направи нещата както трябва и на табелата пишеше КЛЕРМОН с големи печатни букви. Когато Хамиш му посочил, че трябва да сме дискретни, Ленард бе зачеркнал името и бе изписал под него РОЙДЪН с още по-тъмни букви с помощта на дебел маркер.
— Как се сети да се обадиш на Ленард? — попитах Хамиш, докато той ми помагаше да изляза от колата. Когато го видях за последен път през 1591 година, Ленард беше в компанията на друго момче със странно отиващото му име Амен Корнър. Доколкото си спомням, Матю бе хвърлил кама по двамата само защото бяха донесли съобщение от отец Хабърд. Не бях и предполагала, че съпругът ми е останал във връзка и с двамата младежи.
— Галоуглас ми прати номера му. Каза, че трябва да държим делата си в рамките на фамилията колкото е възможно повече. — Демонът ме погледна с любопитство. — Не знаех, че Матю притежава бизнес с коли под наем.
— Компанията принадлежи на негов внук. — Бях прекарала по-голямата част от пътя от летището във взиране в промоционални диплянки в джоба зад седалката на шофьора, които рекламираха услугите на Хабърдс от „Хаундсдич“ ООД, „гордо посрещайки взискателните транспортни нужди на Лондон от 1917 година“.
Преди да успея да обясня по-подробно, една дребна възрастна жена с широки бедра и позната намръщена физиономия отвори синята сводеста врата. Зяпнах я втрещено.
— Изглеждаш чудесно, Март. — Галоуглас се наведе и я целуна. После се обърна и се намръщи при вида на късото стълбище, започващо от тротоара. — Защо си още долу, лельо?
— Защо Март е тук? — Гърлото ми беше пресъхнало и въпросът излезе като грачене.
— Даяна ли е? — Подобният на камбана глас на Изабо се разнесе над тихия шепот на градските звуци. — Двете с Март сме тук, за да помагаме, разбира се.
Галоуглас подсвирна.
— Принудителното ти задържане ти се е отразило добре, бабо. Не съм те виждал така жизнена от коронацията на Виктория.
— Ласкател. — Изабо потупа внука си по бузата. После ме погледна и ахна. — Даяна е бяла като сняг, Март. Въведи я вътре, Галоуглас. Веднага.
— Чу я, лельо — рече той, вдигна ме на ръце и стъпи на първото стъпало.
Изабо и Март ме поведоха през просторното антре с блестящ мраморен под на черни и бели квадрати и нагоре по извито стълбище, което бе така великолепно, че се опулих съвсем. Над четирите площадки се извисяваше остъклен купол, който пропускаше слънчевата светлина и открояваше детайли от корнизите.
От стълбището бях въведена в тиха приемна. Дълги завеси от сива коприна висяха на прозорците и цветът им беше в приятен контраст с кремавите стени. Тапицерията добавяше нюанси на сиво-синьо, теракота, кремаво и черно до тъмносиво, а навсякъде се носеше лек аромат на канела и карамфил. Вкусът на Матю също беше навсякъде — в малкия планетарий с блестящите му месингови телчета, в японския порцелан, в топло оцветения килим.
— Здравей, Даяна. Реших, че няма да откажеш един чай. — Фийби Тейлър пристигна, съпровождана от аромата на люляк и тихия звън на сребро и порцелан.