Книгата на живота

Последва дълго мълчание.

— Ще те чакам на летището. Обади ми се, когато ти остава един час до кацането — каза Хамиш.

— Не е нужно — възрази тя.

— Обади ми се един час преди да кацнеш. — Хамиш замълча за момент. — И, Даяна? Не зная какво става, но в едно съм сигурен. Матю те обича. Обича те повече от собствения си живот.

— Знам — прошепна тя и затвори.

От безнадежден гласът й вече бе станал мъртвешки.

Самолетът обърна на югоизток. Вампирът в пилотската кабина беше чул разговора и действаше по съответния начин.

— Какво прави онзи дръвник? — изръмжа Галоуглас, скочи на крака и бутна подноса. По пода се разпиляха бисквити. — Не можеш да продължиш направо към Лондон! — извика той към кабината. — Полетът трае четири часа, а тя не бива да остава във въздуха повече от три.

— Тогава накъде? — приглушено попита пилотът, докато самолетът променяше курса си.

— Карай към Сторноуей. Право напред, на по-малко от три часа път. След това остава кратък преход до Лондон — отвърна Галоуглас.

Въпросът беше решен. Пътуването на Маркъс с Матю, Джак, Хабърд и Лоберо, колкото и адско да бе, не би могло да се сравнява с това.

— Прекрасно е. — Даяна отметна косата от лицето си. Беше утро, слънцето тъкмо се издигаше над Минч. Галоуглас напълни дробовете си с познатия въздух на дома и се залови да запомни гледката, за която често беше сънувал — Даяна Бишъп бе тук, в земята на предците му.

— Така е. — Той се обърна и тръгна към самолета, който ги чакаше на помощната писта с включени светлини, готов за отлитане.

— След малко идвам. — Даяна огледа хоризонта. Есента бе украсила хълмовете с червеникави и златисти щрихи сред зеленото. Вятърът развяваше червената коса на вещицата и тя светеше като живи въглени.

Галоуглас се зачуди какво е привлякло вниманието й. Нямаше нищо за гледане, освен един заблуден сив рибар, чиито яркожълти крака изглеждаха твърде тънки, за да поддържат тялото му.

— Хайде, лельо. Ще замръзнеш тук. — Откакто се беше простил с коженото си яке, Галоуглас не носеше нищо освен обичайната си тениска и разръфани джинси. Вече не усещаше студа, но помнеше как сутрешният въздух в тази част на света може да те прониже до кости.

Сивият рибар се загледа за момент в Даяна. Раздвижи глава нагоре-надолу, разпери криле и изкряска. После полетя и се понесе към морето.

— Даяна?

Тя обърна синьо-златисти очи към Галоуглас. Косъмчетата по врата му настръхнаха. В погледа й имаше нещо неземно, което го накара да си спомни за детството си и една тъмна стая, където дядо му хвърляше руни и изричаше пророчества.

Дори след като самолетът излетя, Даяна остана загледана в някаква невидима далечна гледка. Галоуглас се взираше през прозореца и се молеше за попътен вятър.

— Никога няма да престанем да бягаме, не мислиш ли? — Гласът й го стресна.

Галоуглас не знаеше отговора и не можеше да понесе да я излъже. Запази мълчание.

Даяна скри лице в дланите си.

— Няма, няма. — Той леко я залюля на гърдите си. — Не бива да мислиш все най-лошото, лельо. Не е в твой стил.