Краят на империята

— Така ли съм казал? — попита Остин.

— Точно така. Малко бяхме на градус тогава. Помниш ли? Ей, нали разправяше, че нищо не забравяш?

Остин не се разсмя. Напоследък все по-често се замисляше за Кеа. Имаше чувството, че той следва някакъв собствен курс. Или най-малкото се държи така, сякаш бъдещето на династия Баргета вече не го интересува. Може би трябваше да поговори с него? В края на краищата той бе негов приятел. Но Остин си спомни баща си и думите му, че има уроци, които не бива да бъдат забравяни. Няма такова нещо като незаменими хора, когато става въпрос за компанията. Това важеше дори за членовете на семейството — през последната година Остин се бе отървал от няколко братовчеди. Никой не е толкова важен — дори, разбира се, самият той.

Два дни преди подготвяното изчезване Ричардс се оттегли на своята лична база, където се зае да разработва сложния лъкатушещ маршрут към Сектор Алва. Някой му позвъни. Регистраторът съобщи, че има посетител. Жена, която отказала да съобщи името си. Какво да правят?

Докато говореше, регистраторът неусетно натисна едно копче под бюрото — както беше инструктиран. Светна нов екран — това не беше първият човек, дръзнал да обезпокои новия шеф в неговата Светая светих. Кеа погледна изображението. Беше доста горд със себе си, че му трябваха по-малко от две секунди, по негова преценка, преди да обяви със спокоен глас:

— Ах, да. Пуснете я да влезе.

Тамара. Все така красива. Носеше бизнес костюм, който повече би подхождал на мъж — изглежда, в нея отново властваше мъжкото начало, — но отдолу имаше копринена блуза в менящи се цветове. Кеа знаеше, че под блузата няма нищо. Все още мамеше окото — можеш да ме имаш, както пожелаеш. За миг му се стори, че се намира в безтегловност, но не го показа. Проклет да е, ако прояви слабост.

Каза й, че се радва да я види. Прегърна я като стар приятел. Не позволи на ума си да се съсредоточи върху щръкналите й под блузката зърна. Нареди да не го свързват с никого. Предложи й питие. Настани я на дивана и седна до нея. Но не твърде близо. Каза й, че през всичките тези години е мечтал да я види. Какво прави в града? Възстановява се, отвърна Тамара с глас, който прати тръпки по гърба му. От какво се възстановява, поинтересува се той?

— С мъжа ми… вече не сме заедно — сви рамене тя. — Той е вманиачен по надпреварите си, макар че напоследък не печели. Момчетата и техните играчки, такива неща. Предполагам, че никога няма да порасне.

Е, той каза, че съжалявал да го чуе.

— Напоследък често си мисля за теб. За старите времена. И си казах… — Тя спря в очакване Кеа да улови сигнала.

Той я гледаше с изражение на любезен интерес. Може би тази стара, добра приятелка ще предложи някоя любопитна идея? Тамара опита отново.

— Знаеш, че има някои неща, които никога не бих забравила. Камината, копринените чаршафи, смехът. — Тя се изкиска и Кеа се намръщи за миг, сякаш ровеше за тези спомени в ума си. Тамара посърна, очевидно нещата не вървяха, както бе планирала.