Краят на империята

Кеа си бе отредил двайсет години за изкачването на трона — на трон, който сам щеше да създаде. Но не му отне толкова много — всичко се развиваше със светлинна скорост. Част от ускорението бе по негова воля. Знаеше, че трябва да бърза, за да изгради физичните, етични и икономически устои на своята крепост, преди Те да се опитат да му я отнемат. Под „Тях“ имаше предвид не само магнатите и свръхкорпорациите, но и планетните правителства. Затова трябваше да действа много бързо. Забрави напълно всякакъв личен живот.

В началото всички смятаха, че Ричардс просто се е оттеглил на Ганимед и се забавлява със своите научни играчки. Всъщност първото, което направиха учените, бе да преустроят кораба му така, че да върви с гориво от АМ2. „Горивният резервоар“ не беше по-голям от гръдния кош на Ричардс и бе изработен от Империум X, както и подхранващите го тръбопроводи. В началото възникна на пръв поглед неразрешимият проблем как да смазват двигателя от постоянния контакт с АМ2, но с течение на времето намериха изход.

Когато всички наземни тестове приключиха сравнително успешно, Ричардс и доктор Мастерсън се качиха на борда на кораба. Небосводът над тях бе изпълнен от надвисналия масив на Юпитер. Кеа вдигна кораба с маклийнова тяга, после премина на „Юкава“. Когато излезе на орбита, той провери свръхчувствителните датчици. Никой не следеше кораба. След това включи звездния двигател. Захранван от АМ2.

Нищо особено не се случи. Звездният двигател си беше звезден двигател, а хиперкосмосът — все така скучен. Нямаше нищо вълнуващо в този изпитателен полет. Малко след задействането на двигателя пред тях увиснаха червеникавите сфери на дванайсетте свята на Арктур. Още три други звездни системи бяха посетени през тази нощ. А при завръщането си на Ганимед горивният „резервоар“ изглеждаше толкова „пълен“, колкото и при отлитането.

Цената? Неизчислима. Горивото беше парченце от онзи малък къс, докаран от Кеа от Сектор Алва. От отломъка оставаха още три четвърти, прибрани в помещение от Империум X на Ганимед. Ето че мечтата се бе превърнала в реалност. Корабът претърпя ново преустройство и сега хангарът му бе разширен и облицован с Империум X.

И Кеа изчезна отново. Три земни месеца по-късно той се върна с хангар, натъпкан с АМ2. Имаше достатъчно гориво да подсигури всеки построен някога космически кораб и пак да му останат солидни запаси, за да поддържа работата на марсианските реактори за още три години. Даваше си сметка, че рано или късно ще трябва да построи роботизирани миньорски кораби, като всичко в тях бъде изработено от или изолирано с Империум X, и да ги отпрати към мястото на непоследователността, а оттам в другата вселена, за да се захванат за работа. Освен това ще се наложи да измисли някаква система за дистанционно управление, сигнали, които да не могат да бъдат засичани и проследявани, когато лети към Сектор Алва.