Смъртоносно бяло

– Нима няма бисквити?

– Мислех, че се мъчиш да отслабнеш.

– Онова, дето се яде при пътуване с кола, не се брои, всеки компетентен диетолог ще ти го каже.

Робин се ухили.

– „Калориите са тъпня: диетата на Корморан Страйк“.

– „Гладна стачка: пътувания с кола, при които съм държан гладен“.

– Ами да беше закусил – подхвърли Робин и за свое раздразнение се улови, че отново се пита дали не е бил зает с друго.

– Аз закусих. Сега ми се яде бисквита.

– Може да спрем някъде, щом си гладен – предложи Робин. – Разполагаме с достатъчно време.

Робин плавно ускори, за да задмине две пъплещи коли и Страйк си даде сметка, че изпитва лекота и спокойствие, които не можеха да бъдат отдадени само на свалената протеза, нито дори на облекчението, че се е измъкнал от апартамента на Лорелай с кичозната му подредба и нещастно влюбената му обитателка. Самият факт, че си беше махнал изкуствения крак, докато Робин шофираше, а не седеше с напрегнати мускули, бе крайно необичаен. Не само бе положил огромни усилия да преодолее тревожността си, когато го возеше някой друг след експлозията, при която бе изгубил крака си, а и имаше дълбоко вкоренена неприязън към жени шофьори, предразсъдък, който приписваше до голяма степен на ранните си потресаващи преживявания с всичките си роднини от женски пол. И все пак не просто прозаично оценяване на нейните умения бе породило тази ведрина и радост, когато я видя да шофира към него сутринта. Сега, докато гледаше пътя напред, връхлетя го спомен и го прободе едновременно с удоволствие и болка; ноздрите му отново се изпълниха с аромата на бели рози, както като я бе прегръщал на стълбите по време на сватбеното й празненство, усети устните й под своите сред горещината на болничния паркинг.

– Би ли ми дал слънчевите очила? – обади се тя. – Там са, в чантата ми.

Той й ги подаде.

– Искаш ли чай?

– По-късно – отвърна Робин. – Ти си пийни.

Той се пресегна назад за термоса и напълни догоре пластмасовата чаша. Чаят беше точно какъвто го харесваше.

– Снощи попитах Изи за завещанието на Чизъл – каза Страйк на Робин.

– Много ли е оставил? – попита Робин, припомнила си опърпания интериор в къщата на Ебъри Стрийт.

– Далеч по-малко, отколкото би помислил човек – отвърна Страйк и извади бележника, в който бе записал всичко, казано му от Изи. – Оливър се оказа прав. Семейство Чизъл наистина са били сиромаси. Относително погледнато, разбира се – добави. – Явно бащата на Чизъл е пропилял повечето от капитала си по жени и коне. Чизъл е имал тежък развод с лейди Патриша. Семейството й е било богато и е могло да си позволи по-добри адвокати. Изи и сестра й са задоволени със средства от страна на майка си. Имат попечителски фонд, което обяснява елегантното жилище на Изи в Челси. Майката на Рафаел прибрала солидна издръжка за сина си, с която почти опразнила джобовете на Чизъл. А после той вложил малкото, което му останало, в рисковани инвестиции, препоръчани му от неговия зет брокер, и претърпял нови загуби. „Торкс“ се чувствал много зле по този повод. Изи предпочита да не го споменаваме днес. Кризата през 2008 година буквално ликвидирала финансово Чизъл. Опитал се да направи някои ходове, та да избегне голям данък наследство при смърт. Малко след като изгубил паричните си авоари, приписал някои ценни фамилни притежания и самата Чизъл Хаус на най-големия си внук...