Смъртоносно бяло
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Корморан Страйк (bg) #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0382-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносно бяло». Краткое содержание книги:
– Леле – промълви Робин, докато ленд роувърът подскачаше по неравната земя, – тя е събрала жребци заедно.
– А това е лошо, така ли? – попита Страйк, когато космато черно създание се озъби и нападна със задни крака също толкова едро животно, което той лично би нарекъл кафяво, ала несъмнено този цвят се категоризираше с някакъв префърцунен конски термин.
– Обикновено не се прави – отвърна Робин и трепна, когато черният жребец срита със задните си крака хълбока на другия.
Кривнаха при завой и видяха неокласическа къща с гладка фасада от замърсен жълт камък. В настлания с чакъл преден двор също като по пътя имаше няколко дупки и той бе осеян с бурени, прозорците бяха мръсни, а голям бидон с фураж за конете бе оставен съвсем не на място край входната врата. Отпред вече имаше три коли: червено ауди Q3, зелен състезателен рейндж роувър и стара и окаляна гранд витара. Вдясно от къщата бяха конюшните, а вляво – обширно поле за крикет, отдавна обрасло с маргаритки. Отвъд се простираше друга гъста гора.
Робин удари спирачки и в този момент затлъстял черен лабрадор и проскубан териер се стрелнаха с лай през входната врата. Лабрадорът изглеждаше нетърпелив да се сприятели с тях, но норфъкският териер, приличен в лице на злобна маймуна, ръмжеше и лаеше злобно, докато на вратата не се показа рус мъж с раирана риза и бежови кадифени панталони и не извика:
– Млък, Ратънбъри!
Смъмреното куче премина към сподавено ръмжене, изцяло насочено към Страйк.
– Торкил д’Амери – представи се русият мъж и приближи Страйк с протегната ръка. Под бледосините му очи личаха изявени торбички, а лъщящото му розово лице имаше вид, сякаш никога не се е нуждало от бръснач. – Не обръщайте внимание на кучето, голяма досада е.
– Корморан Страйк. А това е...
Робин тъкмо протягаше ръка, когато от къщата изхвръкна Кинвара с вехти бричове, избеляла тениска и разхвърчала се във всички посоки червена коса.
– За бога... съвсем нищо ли не знаете за конете? – писна тя към Страйк и Робин. – Защо профучахте с такава скорост по пътя?
– Трябва да си сложиш каска, ако ще влизаш там, Кинвара! – подвикна Торкил към отдалечаващата се жена, но тя гневно подтичваше напред, без да дава признаци, че го е чула. – Вината не е ваша – увери той Страйк и Робин, като извъртя очи нагоре в гримаса. – Не вземете ли пътя с висока скорост, ще пропаднете в някоя от проклетите дупки, ха-ха. Заповядайте... а, ето я и Изи.
Изи се показа от къщата, облечена в тъмносиня права рокля, все още със сапфиреното кръстче на врата си. За лека изненада на Робин тя прегърна Страйк, сякаш стар приятел бе дошъл да поднесе съболезнования.
– Здравей, Изи – каза той и отстъпи леко назад, за да се освободи от прегръдката й. – С Робин се познавате, разбира се.
– О, да, сега трябва да свикна да те наричам „Робин“ – каза Изи усмихната и целуна Робин по двете бузи. – Ще ме извиниш, ако сбъркам и те нарека Вениша, няма как да не се случи, защото още мисля за теб с това име. Чухте ли за семейство Уин? – попита, без да направи никаква пауза.
Те кимнаха.
– Това ужасно, ужасно човече – процеди Изи. – Радвам се, че Дела го е изритала. Но моля, заповядайте, влезте... Къде отиде Кинвара? – попита тя зет си, докато ги въвеждаше в къщата, която изглеждаше мрачна след ярката слънчева светлина вън.
– Проклетите коне пак се разлудуваха – отвърна Торкил през подновения лай на норфъкския териер. – А, не, чупката, Ратънбъри, оставаш отвън.
Той тръшна външната врата под носа на териера, който сега пък взе да дращи по нея и да скимти. Лабрадорът кротко пое по петите на Изи, която ги поведе през тъмен коридор с широки каменни стъпала към дневната вдясно.
Високи прозорци гледаха към ливадата за крикет и към гората. Когато влязоха, отвън през високата трева притичаха три руси до бяло деца, надаващи диви крясъци, след което се скриха от поглед. Както бяха подстригани и облечени, сякаш бяха дошли от четиресетте години.
– На Торкил и Физи са – изрече с обич Изи.
– Признавам се за виновен – обяви с гордост Торкил. – Жена ми е горе, ще ида да я доведа.
Когато Робин се извърна от прозореца, в носа я удари силен и замайващ аромат и кой знае защо събуди някакво напрежение у нея. Тогава забеляза ваза с лилиуми на маса зад канапето. По цвят подхождаха на избелелите завеси, някога алени, а сега избледнели до мътнорозово, и на разръфаните тапети, върху които по-ярки петна бележеха местата на свалени картини. Всичко бе овехтяло и износено. Над камината висеше една от малкото останали картини, на която бе изобразена част от конюшня и кобила с козина в кафяво и бяло, докосваща с нос съвсем бяло жребче, сгушено в сламата.