Смъртта като изкуство

Оказа се, че далеч не е лесно да извикат в театъра всички артисти, играещи в „Макбет“: някой бил на снимки, друг репетирал в друг театър, трети просто си имал някаква работа. Но следователят Блинов настоя: трябва да бъдат разпитани всички, за да се разбере кой кого къде е виждал по време на целия спектакъл. Може би някой е видял човек да се качва по стълбите към служебната квартира? Може би някой е забелязал необичайна нервозност или разсеяност у партньора си на сцената? А и освен артистите под подозрение попадаха и други служители от „Нова Москва“. За зрителите пък да не говорим… Но нали трябва да се започне с нещо.

След срещата в кабинета на художествения ръководител помолиха Никита Колодни да се качи в квартирата и в присъствието на следователя да погледне дали нещо не е изчезнало и няма ли някакви промени в обстановката и предметите. Излезе, че това не е лесна работа — отначало Колодни категорично отказваше да отиде на местопроизшествието, пребледняваше, заекваше и повтаряше, че няма да понесе вида на стаята, в която е било извършено убийството, после все пак се предаде. Обикаляше квартирата с треперещи крака и постоянно молеше за разрешение да отиде в кухнята и да пийне вода от чешмата. Явно махмурлукът му беше тежък.

— Не съм много наясно с вещите на Артьом — каза той най-сетне, — но ми се струва, че всичко си е на мястото. И компютърът, и тези папки — лежат си както винаги са си лежали. И тетрадката със стенограмите му.

— Колко бяха папките? — строго попита Блинов.

— Не си спомням, май три или четири. Сега, почакайте — сбърчи чело Колодни, — всеки път ми правеше впечатление, че са различни на цвят — синя, червена и черна, точно така, значи, три. И си наричах в зависимост от това как са подредени: ако червената е върху черната, довечера спектакълът ще бъде средна хубост, без вдъхновение, а ако червената е върху синята, ще стане добре. Ние, актьорите, сме суеверни хора, вярваме в поличби.