Момиче за шпионина

— И кои са те?

— Хайде да ги изброим. Американският шпионин Кук заедно с руския разузнавач Андриевски плюс двете дами. Полковник Скворцов. Членът на Съвета за сигурност Корольов. Е, той, да речем, е ходил там по фирмените си дела. А виж, между шпионите на братските страни и Скворцов се усеща определена връзка. Ако си спомняш, за пръв път прочетохме името Кук в писмо, адресирано до Скворцов… надявам се не си забравил?

— Не, разбира се.

— Натрапва се следният извод: Кук и Андриевски са отивали при Скворцов. Той се е готвел за срещата, затова е отпратил любимата си при брат й. Дали да не попитаме Андриевски какво може да каже по този повод, да му дадем да прочете разшифровката на факса!

— А ако започне да се инати? Той е твърдо орехче.

— Уликите ни може и да са косвени, но са добри. Скворцов се е готвил да посрещне гостите си на осемнадесети ноември. Същата вечер са обстрелвали волвото, а лъскавото шведско чудо се е движело към Кунцево. Ако и това е случайно съвпадение…

— Андриевски ще твърди, че е случайност.

— Значи трябва да се иде в Грозни, там да се търси ключето.

— Да бе, там ще намериш нещо сега!

— Между другото знаеш ли последните новини за фирмата „Хантала“?

— Икономическите престъпления не са моя слабост.

— Нали ти казах, че са им блокирали сметките? И знаеш ли колко има в тези сметки? Общо не повече от милион и половина инфлационни рубли.

— Само толкова?

— Да. Успели са да прехвърлят останалото зад граница и една част в Чечня, по сметка на банка „Нохчи-Чо“.

— При Аслангиреев?

— Правилно. Покойният Бодил е служел при Аслангиреев до последния си ден. Вероятно той го е пратил в Москва да догони Кук. Или може би Андриевски? Юрий Владимирович явно знае нещо.

— Че знае, знае, само че с какво да го притиснем, миличкия, та да пропее?

— Ще измислим.

Не се наложи много да се напъваме. Отново висшите сили и щастливото стечение на обстоятелствата ни дойдоха на помощ.

Първо в лицето на Меркуловата секретарка Наташа.

— Константин Дмитриевич, не ви работи вътрешната връзка — заяви малко капризно тя, показвайки се наполовина през вратата.

— Да, знам. А защо ви беше?

— Един ваш познат от милицията иска да влезе, риж такъв…

— Грязнов ли?

— Май че той.

— Пусни го.

Слава влезе в кабинета, кимна за поздрав, изгледа ни и попита, като явно криеше някакви новини:

— За какво сте се замислили, господа другари на генералния прокурор?

— За това, че не сме си лика-прилика! — измърморих аз. — Ако знаех какво ще изровиш на тавана при стария Скворцов, никога не бих те пратил!

Слава шеговито разпери ръце: