Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Ние сме дребни риби, нашата работа е да намираме, вашата — да се оправяте с находките.
Костя, който гледаше замислено към Грязнов, произнесе нещо неочаквано даже за мен:
— Тъкмо си мисля, Слава, че е време да те прехвърлим в апарата на министерството, защото някак си си изолиран от нас.
— Сигурно се шегувате? Савченко хич няма да иска да ме изтърве от лапите си.
— Че какъв ни е на нас Савченко? Ще организирам тия дни следствена бригада и ще заминем със Саша в Северен Кавказ. Ако искаш, ела и ти. Тогава временно ще те прехвърлим към Министерството на вътрешните работи за изпълнение на специална задача. А после може и да останеш. Нали при нас няма нищо по-постоянно от временните трудности. Устройва ли те такъв вариант?
И Слава, и аз гледахме Меркулов недоверчиво.
После Грязнов започна предпазливо да опипва почвата:
— Момчета, нали ме знаете, че съм готов с вас да вървя и по дяволите…
— Без любовни признания! Казвай точно и ясно: ще дойдеш ли с нас, ако утвърдят авантюрата ми?
— Идвам!
— Е това вече е добре. Ще отидем наистина не при дяволите, а при „ангелите“, макар да не твърдя, че е по-безопасно…
Слава ни гледаше малко шашнато, затова се наложи да му разкажем в сбита форма за компанията „Хантала ойл лимитед“ и за спецподразделението „Ангели от ада“.
— Ясно, пак се набутахме! — резюмира чутото Слава и добави: — И аз не идвам с празни ръце при вас. Накарах оня фотограф любител да изплюе камъчето.
Ние се запознахме с показанията на Федулкин, после Слава ми връчи донесението за външното наблюдение на Ткачова. Прочетох го и го подадох на Костя:
— Виж! Пак Андриевски. Хлътнал е здраво в тая работа.
Докато Меркулов четеше за срещата на Андриевски и Дина, аз попитах Слава:
— Намериха ли се у Федулкин някакви филмчета или снимки, освен тези, които имахме щастието да видим?
— Намери се нещичко. Повечето, разбира се, непотребни, но има и няколко интересни кадъра.
— Ще ги покажеш ли?
Грязнов извади доста театрално от вътрешния си джоб тънка пачка снимки и ми ги даде.
Първо познах само Мешчерякова, после разбрах, че стаята ми се видя непозната само защото ракурсът беше отгоре и отстрани. И тъй, Катерина седеше до покритата с бутилки масичка, и чукаше чаша с млад мъж, ако се съди по униформата — лейтенант от милицията.
Когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че симпатичното милиционерче в лицето е съвсем като Юрий Андриевски. Хубав номер!
Докато трескаво прехвърлях снимките, където момичето и милиционерът ту пиеха, ту чукаха чаши, ту се целуваха, попитах:
— Кога е било това? Ъъъ… попита ли го кога е снимал?
— Сутринта в деня, когато намерихме тази нещастница във ваната.
Отпуснах се на стола си, предадох на Костя снимките и казах:
— Красиво ни прекара, нямам думи! Артист!
Меркулов прегледа снимките и забеляза философски:
— Много добре. Ние можехме досега и да не знаем това. Значи днес отивам да измъкна от нашия предпазлив прокурор едно тесте ордери. Утре се срещаме тук и започваме работа.
6.
Отбиваме се със Слава на „Петровка“. Той иска да разбере няма ли някакви новини от групата за външно наблюдение, прикрепена към Дина Ткачова.
Докато обикаля недрата на шестетажната сграда, аз скучая в дежурната стая. Грязнов ме остави тук, защото, ако ни провърви, ще отидем при стареца Мойсеев с кола.
Спомних си, че някой от съседите беше споменал за милиционер с превързана буза, който влязъл в четиринайсети апартамент при Мешчерякова. Значи умникът Андриевски се е погрижил никой да не го познае дори случайно. А с милата дружка Катя може и да не се крие! Нима все пак е бил той?
Извадих снимката от джоба си. Ами да, разбира се, нито шапка, нито превръзка.
Дежурният здравеняк майор се измъква иззад преградата, която огражда пулта за връзка от просторното помещение.
— Какво е това, другарю следовател? Някой труп ли…
Любопитството му не е много здраво, разбира се, но унесен в мислите си, аз му показвам снимката и разсеяно отговарям:
— Не, още не е труп.
След малко чувам радостният глас на майора:
— Охо! Че това е същият, дето търсеше Грязнов!
— Кога го е търсил? Защо?
— Ами тогава аз бях дежурен… — Майорът прокара пръст по стенния календар. — Сутринта на деветнадесети застъпих след бъркотията с американеца на Минското шосе. Грязнов си отспиваше, а сутринта дойде за него това лейтенантче от МВР… Не знам защо го запомних, но като си отиде, Вячеслав търчеше, разпитваше кой е идвал да го търси, а самият беше пребелял като платно. Попитах го тогава какво е станало, но Грязнов не ми каза.