Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Дон Ибраим погледна с нежност към Ла Ниня. Единственото, което го безпокоеше, ако се наложеше да отидат в затвора, беше, че ще са разделени. Кой тогава щеше да се грижи за нея? Без Ел Потро, без дон Ибраим да подвиква оlе, когато тя пее, да хвали готвенето й, да я води на корида в „Маестранса“, да я подкрепя, когато е попрекалила с пиенето, нещастното същество щеше да умре като птичка вън от клетката си. И какво щеше да стане със заведението, което щяха да направят за нея?
— Замести Ел Потро, Ниня.
Тя довърши мансанилята си, стана, приглади роклята си; погледна през илюминатора. Над мушкатото, посадено в стари консервени кутии — леко повяхнало, макар Ел Потро да го поливаше всеки следобяд, тя виждаше стария кей, някои вързани лодки и отзад Златната кула и моста Сан Телмо.
— Не се виждат маври — каза тя.
После взе плетивото си и прекоси каютата. Колосаните й волани подскачаха и след нея остана тежък аромат на „Мадерас де Ориенте“, който явно причини на Перехил доста неприятно чувство при преминаването й. Когато отвори вратата на каютата, дон Ибраим мерна свещеника — седнал на стол, с извърнато лице, с очи, превързани с един от копринените шалове на Ла Ниня и китки, привързани към облегалката на стола с широк лейкопласт, купен предишния следобед от аптека на улица „Пуреса“. Той стоеше неподвижен, напълно откъснат, и безмълвен, освен когато го питаха дали иска сандвич, чаша с питие или да отиде до тоалетната. Тогава им казваше да вървят по дяволите.
Ел Ниня влезе вътре, а Ел Потро излезе и затвори вратата зад себе си.
— Как е той? — попита Перехил.
— Кой?
Ел Потро спря до масата объркан. Окото му изглеждаше зле след битката миналата нощ. Стройните му, мускулести плещи, блестящи от пот, се очертаваха под потника. Лявата му ръка все още беше превързана. На дясното рамо, близо до белега от ваксинацията, имаше синя татуировка на женска глава с неразбираемо име отдолу. Дон Ибраим никога не го беше питал дали това е името на неверницата, предизвикала падението му, а Ел Потро никога не говореше за него. Може би не си спомняше. Все едно, личният живот си беше лична рабта.
— Свещеникът — каза отпаднало Перехил. — Как е той?
Намръщен, бившият тореадор и боксьор размишляваше по въпроса. Най-накрая погледна Дон Ибраим като копой, който, получил команда от непознат, чака потвърждение от господаря си.
— Добре — отговори той, след като не видя възражение в очите на шефа си. — Но все още не е казал нито дума.
— Нищо ли не попита?
Ел Потро потри смачкания си нос, опитвайки се да си спомни. Вероятно от жегата му беше още по-трудно да мисли.
— Не — каза той. — Разкопчах малко расото му, за да може да диша, но той не каза нищо.
— Това трябваше да се очаква — намеси се дон Ибраим. — Той е църковен служител. Това е посегателство върху достойнството му. — Той изтърси пепелта от предницата на ризата си, докато Ел Потро кимна бавно, загледан в затворената врата, сякаш току-що беше разрешил някакъв проблем, който го тормозеше.
— Тръгвам си — каза Перехил, бледен и потен. Не можеше да понесе повече дима на пурата и люлеенето. — Придържайте се към инструкциите ми. — Докато се изправяше, той автоматично приглади косата върху плешивината си.
В този миг „Хубавицата“ се разлюля от преминаването на поредното туристическо корабче и Перехил замаяно загледа как слънчевият лъч, който влизаше през илюминатора, се придвижи от левия борд към десния и се върна обратно. Неспособен да си поеме въздух, той се обърна към дон Ибраим и Ел Потро с див поглед.
— Извинете — каза им с приглушен глас и хукна към вратата.
Това беше най-неприятният обяд в живота му. Гавира едва докосна сепията с бакла и сьомгата на грил. С мъка стигна до десерта усмихнат и без да скача през пет минути, за да се обади на секретарката си, която отчаяно издирваше Перехил. На няколко пъти загуби нишката на мисълта си насред изречението и членовете на борда на „Картухано“ го изчакваха да довърши обяснението си. Само с неимоверно усилие на волята успя да излезе с чест от изпитанието. Трябваше му време да помисли, да изработи планове и разрешения на проблемите, възникнали от отсъствието на телохранителя му, но време нямаше. Тази среща беше решаваща за бъдещето му и той не можеше да пренебрегне гостите си. Трябваше да се бие на два фронта, като Наполеон срещу британската и пруската армия при Ватерло. Той се усмихваше, отпиваше от червеното вино, излагаше гледната си точка и палеше цигари, докато умът му трескаво работеше. Членовете на борда постепенно минаваха на негова страна, но той все повече се тревожеше от липсата на новини от Перехил. Помощникът му сигурно имаше нещо общо с изчезването на свещеника и може би беше замесен в смъртта на Бонафе. Тази мисъл накара Гавира да се облее в студена пот, но все пак успя да се овладее. Един по-слаб човек вероятно би заронил сълзи над покривката.