Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Вие не отговаряте на въпроса ми, господине — твърдо каза Ернотон.
Сен-Мален се разсмя. Това малко успокои другарите му, които след като чуха заплашителния глас на Ернотон, сметнаха за благоразумно да се спуснат две стъпала по-долу.
— Вижте какво, господа — надменно заяви Ернотон, — аз допускам, че сте пияни и ви извинявам. Но има граница даже на онова търпение, което трябва да се прояви към хора, загубили здрав разум; запасът от шеги е изчерпан, нали? И така, бъдете любезни да си отидете.
За нещастие Сен-Мален се намираше точно в това състояние, когато злобната завист потискаше в него всички други чувства.
— Охо-хо! — викна той. — Да си отида?… Много решително заявявате това, господин Ернотон!
— Говоря ви това, за да разберете ясно какво искам от вас, господин дьо Сен-Мален… Идете си, господа, моля ви.
— Охо-хо! След като се удостоим с честта да приветствуваме особата, заради която се отказахте от нашата компания, не по-рано.
Като видяха, че Сен-Мален държи на своето, другарите му, които май бяха готови да се оттеглят, отново го обкръжиха.
— Господин дьо Монкрабо — властно каза Сен-Мален, — слезте долу и донесете свещ.
— Господин дьо Монкрабо — викна Ернотон, — ако направите това, помнете, че ще нанесете оскърбление лично на мен!
Като чу заплашителния тон, с който беше казано това, Монкрабо застина нерешително.
— Всички сме обвързани с клетва — отговори вместо него Сен-Мален — и господин дьо Карменж така свято спазва дисциплината, че няма да поиска да я наруши: ние не бива да вдигаме шпаги един срещу друг. И така, светнете ни, Монкрабо!
Монкрабо се върна долу и след пет минути донесе свещ, която понечи да предаде на Сен-Мален.
— Не, не — възкликна той, — дръжте я, може би ще ми потрябват двете ръце!
И Сен-Мален направи крачка напред с намерение да проникне в куличката.
— Всички вас — каза Ернотон — призовавам за свидетели, че съм оскърбен по най-недостоен начин и затова (тук Ернотон светкавично извади шпагата си) аз ще забия това острие в гърдите на първия, който направи крачка напред.
Вбесеният Сен-Мален също реши да извади шпагата си, но не успя да я измъкне наполовината от ножницата и пред гърдите му светна острието на Ернотон.
Сен-Мален побледня: Ернотон трябваше само малко да натисне шпагата, за да го прикове към стената.
Сен-Мален бавно вкара шпагата си в ножницата.
— Вие, господине, заслужавате да умрете хиляди пъти за вашата дързост — каза Ернотон. — Но аз съм свързан с клетвата, за която вие току-що споменахте. Пуснете ме да мина. — Той отстъпи една крачка, за да се убеди, изпълнена ли е заповедта му, и каза, придружавайки думите си с величествен жест, който би направил чест даже на краля: — Отстранете се, господа!… Да вървим, госпожо! Аз отговарям за вас!
Тогава на прага на куличката се появи жена с качулка, с плътен воал; цялата трепереща, тя хвана Ернотон под ръка.
Младежът, очевидно уверен, че повече няма от какво да се опасява, гордо премина през предната стая, където се тълпяха другарите му, разтревожени и заедно с това — любопитни.
Сен-Мален, на когото върхът на шпагата беше одраскал гърдите, отстъпи до площадката на стълбите. Той се задъхваше, така беше разпален от заслуженото оскърбление, нанесено му току-що пред другарите му и пред непознатата дама.
Той разбра, че всичките — и тези, които му се присмиваха, и тези, които останаха сериозни, ще се обединят срещу него, ако спорът му с Ернотон остане неразрешен; увереността в това го подтикна към отчаяна стъпка.
В мига, когато Ернотон минаваше край него, той извади шпагата. Канеше ли се да убие Ернотон? Или искаше да направи това, което направи?
Както и да е, той насочи шпагата си към изравнилата се с него двойка; но вместо да я забие в гърдите на Ернотон, той разсече копринената качулка на херцогинята и преряза шнура на маската й.
Маската падна на земята.
Сен-Мален действуваше толкова бързо, че в полумрака никой не проследи движенията му и не му попречи.
Херцогинята извика. Тя остана без маската си и почувствува, че по шията й се плъзна острието на шпагата.
Разтревожен от вика на херцогинята, Ернотон се огледа; в това време Сен-Мален успя да вдигне маската, да я върне на непознатата и при светлината на свещта, която държеше Монкрабо, да види лицето й.
— Така — натърти той дръзко и с насмешка, — та това е същата красавица, която седеше в носилката; поздравявам те, Ернотон, не си губиш времето!
Ернотон се спря и вече щеше да измъкне шпагата, съжалявайки, че твърде рано я е пъхнал в ножницата, но херцогинята го повлече след себе си към стълбата и му пошепна на ухото: