Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Колко нежно бе докосването му! Ако сега решеше да му обърне гръб и да си тръгне, Алектус не би я задържал насила. Но когато сведе поглед към склонената му глава, в нея се надигна вълна от обич, от желание да го закриля, да му помогне, и за първи път в живота си Телери осъзна женската си власт. Каразий имаше нужда от нея само като връзка с местното население на Британия — и с Авалон. Този мъж имаше нужда от любовта й.
Ръката й погали косите му. Алектус вдигна глава и се изправи. И тя го прие в прегръдките си.
Вестоносецът, изпратен при императора от принц Ейдин Минок, каза, че хората на принца ще потеглят от Дурновария през юнските иди. Императорът нареди един офицер да ги посрещне при Сорвиодунум — там, където главният югоизточен път пресичаше пътищата от Акве Сулис и Глевум.
Няколко дни преди лятното слънцестоене Каразий, уморен от едноседмичните разговори с по-видните жители на Вента, реши да отиде да ги посрещне сам. Той все още предпочиташе германското облекло, защото бе по-удобно за езда, но съветниците му го бяха убедили да облече поне личната си гвардия, която се състоеше изцяло от хора от родното му племе на менапиите, в римски униформи. Сега те изглеждаха като всички останали римски войници, разпратени да служат из най-отдалечените краища на империята.
Когато пристигнаха в Сорвиодунум, дуротригите още не бяха се появили. Времето беше чудесно — просто не бе редно да се седи между четири стени. Докато яздеше начело на хората си по пътя, който водеше към Дурновария, Каразий мислеше колко му се иска да бъде отново на палубата на някой кораб, в открито море. Денят би бил отличен за плаване. Полюляването върху седлото му напомняше на люшкането на корабните палуби, а прострелите се напред хълмисти земи — на морски вълни.
Едва към пладне един от менапиите извика, че вижда нещо. Каразий се взря и забеляза облак прах в далечината. През последните няколко години се бе научил да преценява отдалеч броя на наближаващите войски и сега му се стори, че към тях идват около четиридесет конника. Препускаха с все сила и един по-разумен командир би ги възпрял, за да не преуморят конете си. Каразий предположи, че се движат така бързо просто защото им доставя удоволствие, а не по необходимост. Той също притисна колене към хълбоците на коня си. Менапиите препуснаха след него право към идващите войни на дуротригите.
Каразий се усмихна, като разпозна най-големия брат на Телери — за разлика от нея той бе як и набит, но имаше същата черна коса. Сега виждаше ездачите съвсем отблизо и си каза, че изглеждат добре — снаряжението им блестеше, такъмите на конете бяха натегнали от украси и изглеждаше по-скоро, че са тръгнали не на война, а на парад. Въпреки това изглеждаха стегнати и енергични момчета. И, разбира се, отдалеч личеше, че са отлични ездачи.
Само един ездач видимо се отличаваше от останалите, защото не яздеше умело и с лекота като тях. Каразий засенчи очите си и примижа — да, това бе Алектус. За миг се затрудни да го разпознае, защото досега го бе виждал облечен само в римски дрехи. Но сега Алектус яздеше, облечен в шафрановожълта туника и карминеночервено наметало, както подобаваше на принц на белгите.
Каразий си каза, че Алектус не е единственият, почувствал зова на родната кръв, когато се е изправил пред римляните. Когато дуротригите заковаха конете си пред него, потънали в облак прах, той се усмихна и махна с ръка.
— Алектус, момчето ми! Какво правиш тук? Мислех, че си в Лондиниум.
— Това е моята страна и моят народ — отвърна Алектус. — Мястото ми е тук.
Каразий почувства как у него се надига недобро усещане, но го подтисна веднага и продължи да се усмихва.
— Е, поне доведе дуротригите в пълния им блясък.
Той хвърли поглед към ездачите пред себе си и безпокойството му нарасна, защото видя, че никой от тях не се усмихва в отговор.
Братът на Телери побутна коня си и дойде по-наблизо.
— Ти какво мислеше, че само вие, римляните — или по-скоро вие, германците — умеете да се сражавате? Стените на Рим са треперели под ударите на келтските воини още по времето, когато твоите съплеменници са се валяли в калта!
Теудибар, един от менапиите, изръмжа, но Каразий му направи знак да не мърда.
— Никога не съм се съмнявал в смелостта ви — отвърна той спокойно. — В противен случай не бих помолил баща ти за вашата помощ. Британия сега се нуждае от всички свои синове — и тези, чиито прадеди са се сражавали с Цезар, и синовете на легионерите, избрали тази страна за свое второ отечество, дошли от Сарматия и Хиспания, и кой знае още от кои кътчета на империята. Сега всички ние сме британци.