Камъните на елфите

Приличаше на ранено животно. Уил безпомощно се вторачи в него.

— Ама си и ти… — поклати глава Еретрия. — Уплаши го до смърт! Така нищо няма да стане! Остави на мен…

И тя коленичи до Уисп, взе го в прегръдките си я му заговори ласкаво. След малко той спря да хълца и се сгуши в нея.

— Хубавице? — прошепна. — Да, Уисп? — Ще останеш ли при мен?

— Не се бой, Уисп! — Тя хвърли укорителен поглед на Уил. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Ти ще пазиш Уисп, нали? — сбръчканото личице я поглед на доверчиво.

— Да, Уисп, обещавам ти. Но сега първо трябва да ни помогнеш. Оня демон е още тук й ни търси. Открие ли ни, с нас е свършено. Затова трябва да се доберем до… как беше, Уил?

— Зъбеца.

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, Уисп? Ще ни заведеш ли там?

Уисп погледна плахо Уил, после очите му доверчиво се спряха на Еретрия. — Да, хубавице. Уисп заведе.

Еретрия взе косматата му ръчичка в своята и многозначително изгледа Уил. Южнякът се усмихна.

Влязоха навътре в гората. Уисп се плъзгаше из мъглата като горско духче и останалите едва успяваха да го следват. Еретрия здраво държеше ръката му, за да не го изгуби. Сега Уил беше най-отзад и подкрепяше Амбърли, която вече едва стъпваше — В един миг тон я взе на ръце като дете и я понесе. Очакваше, че тя ще запротестира — винаги така ревностно беше отстоявала своята независимост, но този път тя просто кротко се сгуши в прегръдката му. Не размениха нито дума, но самото им мълчание бе топло, съучастническо.

В държанието на момичето имаше нещо необичайно, но Уил нямаше време да размишлява върху това. Трябваше да обмисли плана им за действие, е това не беше лесно — толкова непредвидими обстоятелства можеха да изникнат.

А освен всичко друго днес беше петнят ден от престоя им в Дупката и Пърк щеше да прелети с Джиниуин, както беше обещал. Напипа сребърната свирчица в джоба на туниката си — добре, че не беше изпаднала по време на бягството! Защото, ако Пърк не ги вземеше, никога нямаше да успеят да се измъкнат оттук и да стигнат навреме в Арбърлън. Затова пък вероятността Косача да им види сметката бе голяма.

Но дали нямаше да изпуснат Пърк? Вече нямаше никакво време. Освен това Косача рано или късно щеше да ги открие и този път нямаше да позволи да му се изплъзнат… С други думи, трябваше да действат бързо и да разчитат на късмета си. До последния миг абсолютно нищо нямаше да бъде сигурно.

Гората все така ги обгръщаше отвсякъде. Въпреки че отначало Амбърли му се струваше лека като перце, Уил започваше вече да усеща умора и едва успяваше да следва тъничката фигура на Еретрия, която като сърна се промушваше между дърветата.

Запита се какво ли става в Арбърлън — дали елфите все още издържаха на напора на злите сили; дали Аланон беше намерил начин да предпази умиращата Елкрис от разправата на демоните… все въпроси, на които нямаше отговор. Но неизвестността го измъчваше и му се щеше Аланон да намери начин да се свърже с него, въпреки че това едва ли беше възможно…