Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Тъй вярно, Юмрук. Убих.
— В Кучешката верига ли е бил?
— Беше.
— Както и ти, Кътъл.
— Докато не ме удари копие в рамото. Заминах с другите на „Силанда“. Изтървах последния спор, вярно. Ленестро беше… вторият. Исках Пулик Алар най-напред, ама Алар избяга с Малик Рел. И двамата исках да ми паднат в ръчичките, Юмрук. Може да си мислят, че спорът е свършил, но не и за мен.
— Ще се радвам, ако приемеш предложението ми за команда — каза Гамът.
— А, не, благодаря, сър. Вече съм си зачислен в отделение. Отделението на сержант Стрингс всъщност. Устройва ме напълно.
— Откъде го познаваш?
Кътъл го погледна, присвил очи, и отвърна безизразно:
— Никога не съм го срещал, сър. Сега, ако ме извините, му дължа една целувка.
След по-малко от четвърт камбана Осми легион на Юмрук Гамът стоеше неподвижен в стегнати, равни редици. Тавори все още не бе проговорила. Кътъл и сержант Стрингс се бяха върнали в Четвърто отделение на Девета рота.
Тавори като че ли взе някакво решение, махна с ръка зад себе си и Юмрук Тене Баралта и Блистиг тръгнаха напред. След няколко мига се изравниха с Гамът и спряха. Очите на адюнктата се приковаха в Блистиг.
— Вашият легион чака на съседния булевард, нали?
Мъжът — лицето му беше зачервено — кимна.
— Направо са луднали от жегата, адюнкта. Но тази проклетия, дето гръмна, ги укроти.
Погледът й се измести към Червения меч.
— Юмрук Баралта?
— Кротнаха, адюнкта.
— Щом освободя Осми и напуснат плаца, останалите да влизат по ротно. Всяка рота заема позиция и когато са готови, влизат другите. Може да е по-бавно, но поне няма да се наложи да повтаряме хаоса, на който току-що станахме свидетели. Юмрук Гамът, доволен ли сте от строя на вашите бойци?
— Напълно, адюнкта.
— Аз също. Вече можете да…
Но не продължи, след като видя, че погледите на тримата строени пред нея мъже са се вторачили някъде над рамото й; а сред четирите хиляди воини, застанали мирно, изведнъж се възцари пълна тишина — никакво шумолене, никакво покашляне. Защото Осми легион си беше поел дъх и го бе затаил.
Гамът се помъчи да съхрани изражението си, щом Тавори вдигна вежда към него. После тя бавно се обърна.
Прощъпалчето се беше появило сякаш отникъде, от никого не видяно — и застана точно на мястото, където стоеше адюнктата в началото, голямата за ръста му телаба бе разстлана назад като царствен шлейф. С руса коса, стегната над мургавото херувимско лице, оцапано от прах, детето стоеше срещу войнишките редици и ги гледаше — невъзмутимо и преценяващо.
Приглушено покашляне някъде сред бойците, после някой пристъпи напред.
Още щом мъжът излезе от предната линия, очите на прощъпалчето го намериха. Двете ръце, скрити в дългите ръкави, се протегнаха напред. После единият ръкав се плъзна назад и се видя малката ръчичка — а ръчичката стискаше кокал. Дълъг кокал. Човешки. Мъжът замръзна.
Въздухът над плаца сякаш изсъска като нещо оживяло от ахканията на хилядите войници.
Гамът надви трепета си и заговори на мъжа:
— Капитан Кенеб. — Каза го високо, като се мъчеше да преглътне надигащия се ужас. — Приберете момчето. Веднага, преди да… хм, започне да пищи.
Изчервен, Кенеб отдаде чест с разтреперана ръка и закрачи напред.
— Неб! — извика малкият и капитанът го вдигна.
— Елате с мен! — отсече адюнкта Тавори на Гамът и тръгна към офицера с детето. — Капитан Кенеб, нали?
— М-моля за извинение, адюнкта. Момчето си има гледачка, но се измъква от нея при всяка възможност — има едно изровено гробище зад…
— Ваше ли е, капитане? — попита навъсено Тавори.
— Все едно, че е мое, адюнкта. Сираче от Кучешката верига. Историкът Дюйкър ми го остави да се грижа за него.
— Има ли си име?
— Гръб8.
— Гръб?
Кенеб сви рамене извинително.
— Засега, адюнкта. Подхожда си му…
— Както и на Осми. Разбирам. Занесете го на гледачката, капитане. А утре я уволнете и наемете някоя по-добра… или три. Детето ще придружи ли войската?
— Той си няма никой друг, адюнкта. С войската ще има семейство и…
— Знам. Вървете, капитан Кенеб.
— Съ… съжалявам, адюнкта…
Но тя вече се обръщаше и само Гамът чу въздишката й и промърмореното: „Вече е много късно“.
И беше права. Войниците — дори новобранците — разпознаваха поличбата, щом се появи. Дете, застанало точно на мястото на жената, която ще предвожда тази армия. Вдигнало високо избледняла от слънцето бедрена кост.
Богове на пъкъла…
— Мъдете на Гуглата, нанизани на шиш!
Проклятието бе изречено с тихо ръмжене, с отврат.
8
Мърляча. — Б.пр.