Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Жозефин се учудваше на лекотата, с която пишеше. На удоволствието, с което съчиняваше случките и събитията. На мястото, което книгата беше заела в живота й. Непрекъснато мислеше за героите си и много трудно успяваше да се съсредоточи в реалния живот, където се бе превърнала във фигурантка, отговаряше с „да“ или „не“, но не би могла да възпроизведе това, което й казваха или я питаха. Наблюдаваше разсеяно дъщерите си, Макс, госпожа Бартийе, докато мислено дописваше или преправяше някое изречение или решаваше да вмъкне нова перипетия. Нима не бе приела поканата на Лука, та да се възползва от своята емоция, когато описва любовните трепети на Флорин, които напоследък бяха останали на заден план? Флорин беше делова и прекрасна жена, набожна и смела, но тя си оставаше жена. „Налага се да се влюби в един от петимата си съпрузи - разсъждаваше Жо, докато престъпваше напред-назад пред киното, - истински да се влюби, да загуби разума си от любов, да не може да диша без любимия... Не бива да се задоволява единствено със стъпалата на свети Бенедикт и с Небесния си Съпруг. Плътското желание трябва да изгаря утробата й. А какво става с жена, която я влюбена до полуда?“ Можеше да се досети по собственото си отношение към Лука.
Извади тефтерче, за да си запише идеята. Вече не излизаше от къщи без писалка и бележник.
Затвори го, вдигна глава и забеляза надвесения над нея Лука. Той както обикновено я наблюдаваше едновременно с нежност и безразличие. Тя отскочи встрани, съдържанието на чантата й се разхвърча и двамата коленичиха, за да събират разпилените неща по тротоара.
- Най-после отново сте във форма, каквато бяхте, когато се запознахме - отбеляза той закачливо.
- Бях се отнесла, мислех си за книгата.
- Пишете книга? Не сте ми казвали досега!
- Ами... не... искам да кажа дисертацията си и...
- Не се оправдавайте. Вие сте работохолик. Няма причина да се срамувате.
Наредиха се на опашката на касата. Когато дойде време да платят билетите, Жозефин отвори портфейла си, но Лука я спря с жест, той я беше поканил. Тя се изчерви и извърна глава.
- Къде предпочитате да седнем, в дъното, отпред или по средата?
- За мен е без значение...
- Тогава малко по-напред? Обичам да гледам по-отблизо...
Той си свали дъфела и го остави на празния стол до Жозефин.
Сгънатата дреха я трогна, прииска й се да я докосне, да вдъхне миризмата, топлината от тялото на Лука, да пъхне ръце в увисналите празни ръкави.
- Ще видите, филмът е на тема вода...
- Сълзи?
- Не, язовир... Поплачете си, ако ви дойде отвътре. Не с крокодилски сълзи, а с истински, сълзи от вълнение!
Той й се усмихна. Усмивката му сякаш извираше от огромна самота. Жозефин си каза, че ако можеше да го вижда да й се усмихва така всеки ден дори само за няколко минути, щеше да е най-щастли-вата жена. Всичко у него беше безподобно и неповторимо. Нищо не бе машинално или престорено. Тя така и не се осмели да отвори дума за работата му като манекен. Непрекъснато отлагаше.
Светлините угаснаха и филмът започна. Водата се появи веднага, жълта мощна вода, кална вода, която напомняше за тресавищата на крокодилите. Висящи лиани, изсъхнали от слънцето храсти - и пред очите й изникна Антоан. Неканен. Все едно чуваше гласа му, виждаше го как седи прегърбен на столчето в кухнята, видя ръката му, която посегна към нейната, поканата му да вечеря с него и момичетата. Премигна, за да прогони образа.
Филмът беше толкова хубав, че Жозефин скоро се пренесе на острова заедно с фермерите. Остана запленена от болезнената красота на Монтгомъри Клифт, от нежните му очи, изпълнени с дива решителност. Когато фермерите го пребиха, тя хвана Лука за ръка, а той я погали по главата... „Ще се оправи, ще се оправи“ - прошепна й в тъмното... Жозефин забрави всичко, за да запази в паметта си единствено този миг: ръката му на главата й, успокоителният му глас. Искаше ръката му да я притегли в мрака, искаше той да я прегърне, дъхът му да се слее с нейния. Почака... Той си махна ръката. Тя подръпна глава и очите й се насълзиха. Да е толкова близо до него и да не може нищо да си позволи. Лакътят й докосваше неговия, раменете им се допираха, но сякаш ги разделяше Китайската стена.