Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Само не го докосвай.
Дафи, която знаеше до каква степен Болд ставаше непоклатим, когато вземеше решение, даде следния съвет на Ла Моя:
— Не му задавай никакви въпроси. Само говори, не спирай да му говориш.
— Матюс — ухили се Ла Моя, — казвал ли съм ти напоследък колко те харесвам?
Тя повтори:
— Никакви въпроси. Притисни го с поток от думи.
Ла Моя тръгна към „Бокса“, издърпа нагоре панталоните си и отвори вратата. Погледна към Болд и прошепна:
— Сигурно ще ти се наложи да обърнеш лентата.
Болд и Дафи гледаха и слушаха. Откъм микрофона, монтиран под долния ръб на прозрачната повърхност на стената, чуха Ла Моя да казва:
— Обзалагам се, че си цар в хандбала, Ники. — Отмести празния стол с крак, седна и се наведе напред. — Винаги можеш да получиш работа като инспектор по качеството във фабрика за ръкавици с един пръст. Нали си виждал надписите — „Проверил контрольор номер тринайсет“. Такива ми ти работи.
Ла Моя за момент се загледа в Ник.
— Как беше животът в „Командир Джоузеф“, когато всички напуснаха?
Заподозреният видимо пребледня.
Зададе му въпрос — не се съобрази със съвета на Дафи. Никакъв отговор не последва.
— Какво още? — продължи той. — Би могъл да удряш барабана в някой военен оркестър, марширувайки по улиците. А защо не се захванеш със самите улици? Можеш да станеш пътен полицай, Ники? Изтощително е, знам, че приятелчетата там не са голяма стока, но пък работиш за доброто на обществото, нали така? — Продължи: — Би могъл да караш камион — хващам се на бас. С една ръка и какво от това? Би могъл да караш и да си въртиш далаверите. Сигурно можеш и да го набуташ на съкилийника си с малко помощ?
С пауза от не повече от секунда Ла Моя продължи:
— Знаеш ли кой съм аз, Ники? Аз съм тоя, за когото си се притеснявал да не влезе през тази врата. Срещал си ме в новобранския лагер. Виждаш ме в среднощните си кошмари. Аз съм тоя, който ония там — и той посочи към прозрачната стена — не могат да контролират. Аз съм тоя, който не дава пет пари, Ники. Болд и Матюс, те се отказаха. Аз обаче не се отказвам. Аз съм този, който върши мръсната работа тук. Нали знаеш как е във футбола? Аз съм защитникът — последният човек между теб и зоната, където е краят на играта, зоната на смъртта. А защитниците са си направо луди копелета. Нали разбираш? Я излез насреща на един сто и трийсет килограмов защитник с всичките му подплънки и каската — ще подлудееш, нали? И какво от това? — Ла Моя удари по масата толкова силно, че микрофонът изпращя. — Бил си пазач на „Командир Джоузеф“. И си решил да припечелиш малко доларчета. Не ми клати глава, приятел, защото знам каквото знам. И знам всичко за теб. И ти знаеш, че знам. Ако искаш да ми кимнеш за потвърждение, добре, направи го. Но не ме лъжи. Не се ебавай с мен. Матюс, тя е изключение от правилото, дето важи тука. И така, сега аз ставам правилото. Трябва или да си го набиеш в главата, или ще умреш — мен това не ме интересува, но да ме лъжеш — няма да стане. При никакви обстоятелства да не си го позволяваш.
Пак пауза, колкото да си поеме дъх.
— Може би трябва да се представя — продължи Ла Моя. — Аз съм тоя, който познава всички. Питай когото искаш. Аз съм тоя, който казва на надзирателя да те сложи при някой сапунар, и той ще го направи; аз съм тоя, който казва на готвача да ти сложи хлебарка в супата, и той го прави. Имам много приятели. И много лесно ги завъждам. Както ще се сприятеля и с теб, нали, Ники? Приятелчета сме, нали? Хайде сега да ми кимнеш, Ники.
Ако Болд не беше виждал този номер да проработва десетки пъти преди това, сега щеше направо да остане шокиран, като види как заподозреният послушно кимва.
Дафи беше като зашеметена.
— Мога цяло десетилетие да изучавам Ла Моя и да не успея да напиша едно смислено обяснение за това как постига това, което постига. Това не е просто принуда, а нещо много повече.
— Това си е Ла Моя — поясни делово Болд.
— Това имам предвид и аз — съгласи се тя. — Долен тип и все пак няма как да не го обичаш.
— Много се радвам, че е на наша страна.
— Понякога ми е чудно защо — каза тя.
— Той ми се обади — каза Хол, нарушавайки мълчанието си.
Изведнъж станал спокоен, любезен, съучастник, Ла Моя го погледна в очите:
— Дай ни каквото искаме, Ники, и ще можеш просто да си излезеш оттук. Нищо не ти обещавам обаче. Само трябва да знаеш, че ако се изметнеш, ще направим живота ти ад! Като ези-тура е, Ники. Хайде, избери вратата. Иди и я отвори. Обаче не ми губи времето и не ги карай пак да ме викат, за да ти рия лайната. Нали сам си се натикал в тях. И сега аз трябва да те измъквам. Вратата е пред теб. Или ще пееш истината, или ще се инатиш. Изборът е твой. Избери едното, Ник, и то бързо, защото ми губиш времето. Прибирам се вкъщи в края на работния ден — запомни го. А ти не. Не още. Аз се прибирам вкъщи, в собственото си легло, пред моя си телевизор и при мъничката ми, топличката ми приятелка от Пуерто Рико със сладкото дупенце, дето ще ти се събере в едната шепа само, разбираш ли? Прелестна работа. Истината или напротив, Ники? Времето тече. — Ла Моя беше станал от стола и се беше надвесил през масата към заподозрения. — Звънецът звъни, Ники Хол: слизай долу в ареста!