Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Затворен, хванат в капан — отвърна той с тъжен вид, спирайки загледан в рибата, която сякаш му пращаше безброй целувки. — Какво ли й е на тази риба, като се блъска така в стъклото? Сигурно изобщо не може да си представи какво е отвън. Какво ли си мисли за нас? За това място, което може да види, но не може да достигне. Ето така. — И той залепи лице върху стъклото на водохранилището, не откъсвайки очи от бавно отдалечаващата се риба. — Вечер сменят водата им с морска. С хранителни добавки и лекарства. После я филтрират, за да стане прозрачна и да можем ние да ги виждаме.
— Ти така ли се чувстваш? Като хванат в капан?
— Не от теб — поясни той. — Иначе да. — И кимна с глава към мексиканската риба, която отново се зае да удря муцуна в прозрачната бариера. — Също като мен на прозореца в стаята ми вечер, разбираш, нали? Гледам къщите на другите хора. И се чудя как ли е при тях. Дали животът им е различен. — Той я увлече няколко крачки по-нататък, без да отминава водохранилището, и спря отново пред него. — Емили казва, че не трябва да е така, но аз не съм толкова сигурен. Хората не са такива, каквито ни се струват. Така стоят нещата. — За миг замълча. — Емили не е такава. Ти също не си. Обаче повечето хора са такива.
— Мисля, че не бива хората да се класифицират така, в отделни групи, и да се правят генерални обобщения за тях. — Запита се как е възможно с Оуен да обсъжда на кое парти да отидат, а с това дете тук да разискват важните моменти от живота. — Мисля, че е по-добре хората да се възприемат всеки поотделно, като отделни индивидуалности. По-добре е да оценяваш човек според заслугите му и да се опиташ да не го съдиш много строго.
— Аха, обаче как да го постигнеш това? — попита Бен. — Първото, което аз правя, когато видя някого, е да го преценя. Разбираш, нали? Като ей тоя приятел — каза той, сочейки към рибата. — Нали го виждаш как ни измерва с поглед? Оттук ни гледа, оттам ни гледа. Направо ни дебне. Също като мен. Мисли си, че някой ще го издебне, ще го улови и ще го изяде — ето това си мисли. Или някоя друга риба си го мисли — обаче е вярно. Така става. И тука така става, приятееел! Ако не внимаваш, има да се хапеш после по задника!
— Подбирай си изразите — скара му се Дафи, но той не реагира.
Продължи нататък и тя го последва. Ако Оуен беше с нея, тя щеше да води, даде си сметка Дафи. Защо беше склонна да върви след това момче, след като по принцип не обичаше да следва някого?
Бен се извърна и я погледна.
— Плачеш ли?
— Не, имам алергия — излъга го тя.
— Чудя се дали рибите имат алергия — произнесе с невинен вид той и се извърна към водохранилището, пред което се намираха. — Виждаш ли перката на тоя приятел? Виждаш ли? Някой се е хвърлил отгоре му и я е сдъвкал. Ето за това ти говоря, Ди. Само да се обърнеш, и веднага се намира някой, който да ти се нахвърли.
Няколко пъти вече я беше нарекъл с това умалително име и тя си беше казала, че не трябва да позволи това обръщение да стане повод за сближаване — че трябваше да гледа на него единствено с очите на психолог — но не успя да го предотврати. Болд я наричаше Дафи. Всички останали, и Оуен, се обръщаха към нея или с Дафни, или с Матюс. Само това живо, енергично човече я наричаше Ди. Това я караше да изпитва привързаност към него.
— Можеш ли да плуваш? — попита го тя.
— Не. Не бих го нарекъл плуване. Ако ме пуснеш във водата, ще потъна като камък. Абсолютен бавноразвиващ. Само пляскам с ръце и крака и пак отивам на дъното. Ти?
— Аз да. Мога да плувам.
— Ще ме научиш ли?
— Да — кимна тя, чудейки се лъже ли го сега, или не.
Възприемаше го като нещо специално и макар да осъзнаваше, че сигурно има десетки, стотици като него, смяташе, че хората не бива да се класифицират в отделни групи. Отказваше да възприеме такава гледна точка.
— Ако зависи от теб, кой от тия приятели си избираш да бъдеш? — попита я той.
Прост въпрос, но на нея й се стори сложен. Огледа всички обитатели на водохранилището, пред което стояха. Един от тях беше издължен, тънък и особено красив и тя го посочи с пръст.
— Но той е малък — остана недоволен Бен.
— Тя — поправи го Дафи, макар да не знаеше от какъв пол беше тази риба.
— Аз никога не бих си избрал такава риба. Искам голяма. Бърза. Ей тоя приятел например. Ще си избера акула, обаче не която се храни с риба, а с онова — как се казваше — плуващото…
— Планктон.
— Аха, с него. Обаче какъв е смисълът да си акула, ако се храниш само с планктон? Може тоя приятел да си избера — каза той, сочейки една голяма и грозна риба с плашещ вид.