Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Оставиха каретата, влязоха в тоя недостъпен за тълпата кът и тръгнаха към езерото.
— Виждам, че сте приели отново бащиното си име — каза той. — И не сте сбъркали.
Тя го улови под ръка.
— Прости ли ми Джун, чичо Джолиън?
— Да, разбира се — отвърна любезно той. — Защо не?
— А вие?
— Аз ли? Аз ви простих още щом разбрах как стоят нещата.
И може би наистина бе простил; по вътрешен усет, той винаги прощаваше на красотата.
Тя въздъхна дълбоко.
— Аз никога не съжалих… не можех. Обичали ли сте някога истински, чичо Джолиън?
При този странен въпрос Джолиън старши погледна втренчено пред себе си. Обичал ли бе? Не можеше да си припомни сякаш такова нещо? Но не би желал да каже това на младата жена, която докосваше лакътя му, която се бе отрекла от живота заради вярност към спомена за една трагична любов. И помисли: „Ако бях срещнал вас на младини… кой знае, може би щях да извърша тая глупост.“ Но пожелае да се изплъзне с общи фрази.
— Любовта е странно чувство — каза той. — И често пъти гибелно. Гърците ли я бяха превърнали в богиня? Предполагам, че са били прави, само че те са живели в Златна епоха.
— Фил ги обожаваше.
Фил! Името го бодна, защото изведнъж — със способността си да вижда нещата от всички страни — той разбра защо се бе сприятелила с него. Защото искаше да разговаря за любимия си! Добре! Щом й доставя удоволствие! И каза:
— Струва ми се, че той разбираше от скулптура!
— Да. Обичаше равновесието и симетрията; обичаше безусловната любов на гърците към изкуството.
Равновесие ли? Доколкото си спомняше, у тоя младеж нямаше никакво равновесие; колкото за симетрия… той беше наистина добре сложен. И тия странни очи и високи скули… хм! Симетрия!
— И вие сте от Златната епоха, чичо Джолиън.
Джолиън старши се обърна. Подиграваше ли се с него? Не, очите й бяха меки, кадифени. Ласкаеше ли го? Защо би го ласкала? Нищо не можеше да получи от старец като него.
— Така мислеше Фил. И често добавяше: „Но не мога да му кажа, че се възхищавам от него.“
Ах, пак мъртвия любим; пак желанието да разговаря за него! Той стисна ръката й, полуогорчен от тия спомени, полублагодарен, сякаш съзнаваше каква връзка са те между нея и него.
— Той беше много даровит младеж — промълви Джолиън старши. — Горещо е; напоследък започнах да се изморявам от горещината. Да поседнем.
Седнаха на столовете под един кестен, дето широките листа ги заслоняваха от спокойната следобедна мараня. Хубаво беше да седи тук, да я наблюдава, да чувства, че й е приятно да бъде с него. И, с желание да й достави удоволствие, продължи:
— Предполагам, че вие сте го виждали такъв, какъвто аз никога не съм го виждал. Той трябва да се е чувствал прекрасно с вас. Неговите разбирания за изкуството бяха малко… нови на мене… — Едва не изтърва: „новоизмислени“.
— Да, но той казваше, че вие имате истински усет за красотата.
„Дявол да го вземе!“ — помисли Джолиън старши. Но отговори с дяволито смигване.
— Сигурно е така, иначе нямаше да седя тук с вас.
Тя беше очарователна, когато се усмихваше така, само с очи!
— Фил мислеше, че сърцето ви е от ония, които никога не остаряват. А той беше човек със верен усет.
Той не се улови на това ласкателство от миналото, изречено само от копнеж по мъртвия любим… ни най-малко; все пак му беше приятно да я слуша, защото тя радваше очите му и сърцето, което наистина не бе остаряло. Дали защото — за разлика от нейния любим — той не бе любил никога безнадеждно, бе запазвал винаги равновесие и усет за симетрия? Както и да е! Запазил бе на осемдесет и пет години силите си да се възхищава от красотата. И помисли: „Да бях художник или скулптор! Но аз съм само старец! Всяко нещо с времето си!“
Една прегърната двойка прекоси тревата пред тях по ръба на сянката на кестена. Слънцето бе огряло безмилостно техните бледи, посърнали, неугледни младежки лица.
— Грозен народ сме — каза неочаквано Джолиън старши. — Чудно ми е като виждам как… любовта преодолява това.
— Любовта преодолява всичко.
— Така мислят младите.
— За любовта няма възраст, предел и смърт.
Със своето светнало бледо лице, повдигаща се гръд и големи, тъмни, кротки очи тя приличаше на оживяла. Венера! Но тази обичайна мисъл предизвика незабавно противодействие и той отвърна с намигване:
— То се знае, защото, ако имаше предел, ние нямаше да съществуваме — толкова много неща трябва да преодолява любовта!
После свали цилиндъра си и го изтри с ръкав. Тая голяма неудобна шапка бе сгорещила челото му; напоследък често усещаше прилив на кръв в главата — кръвообращението му не беше като някогашното.