Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Прекрасно! — каза той. — Продължавайте… пак Шопен!
Тя засвири отново. Този път беше поразен от приликата между нея и Шопен. Олюляването, което бе зърнал в походката й, се долавяше и в свиренето, в избраното ноктюрно, в мекия мрак на очите, в блясъка на косите, напомнящ сияние на златна луна. Пленителна наистина: но нито следа от Далила у нея или музиката й. Дългата синкава спирала от пурата се извиси и разсея. „Така си отиваме и ние! — помисли си той. — Където няма красота! Където няма нищо!“
Айрин отново престана да свири.
— Искате ли нещо от Глук? Той е композирал в слънчева градина, с бутилка рейнско до себе си.
— О, да! Нека чуем „Орфей“.
Край него се разстилаха сега поля със златни и сребърни цветя, бели сенки витаеха в слънчевите зари, ярки птици прелитаха в простора. Лято. Вълни от сладост и жал преливаха в душата му. От пурата падна пепел; когато извади копринената си кърпичка, за да я издуха, усети смесен мирис на емфие и одеколон. „О! — помисли той. — Закъсняло лято… това е то!“ И добави:
— Не ми изсвирихте „Che faro“88
Тя не отговори, не мръдна. Но той усети веднага, че я е огорчил. Видя я изведнъж да става, извърнала глава, и горчиво угризение го стрелна. Каква несъобразителност! И тя търсеше, разбира се, като Орфей… търсеше изгубения любим в този изпълнен със спомени хол! Смутен до дън душа, той стана от креслото. Тя бе отишла до големия прозорец в дъното. Последва я предпазливо. Скръстила беше ръце на гърдите си; можа да зърне само пребледнелите бузи. И каза съвсем разчувстван:
— Упокой се, миличка!
Думите му се изплъзнаха неволно, защото така се обръщаше към Холи, когато я болеше нещо. Но въздействието им беше мигновено и злополучно. Тя вдигна ръце, закри лице и се разплака.
Изправен до нея, Джолиън старши я гледаше с хлътналите си старчески очи. Дълбокият срам, който тя изпитваше от своята слабост, така несъвместима със самообладанието и спокойствието на цялото й държане, доказваше, че никога досега не се е излагала така в чуждо присъствие.
— Успокойте се… недейте! — повтаряше той, после протегна почтително ръка и я докосна. Тя се обърна и се облегна на него с все още закрито лице. Джолиън старши стоеше неподвижен, сложил на нейното рамо своята тънка ръка. Нека си поплаче… така ще й олекне! А учуденият Балтазар седна и ги загледа.
Прозорецът беше още отворен, завесите не бяха спуснати, последното дневно сияние нахлуваше неусетно и се сливаше със светлината на лампата; полъхна мирис на окосена трева. Помъдрял от своя дълголетен живот, Джолиън старши замълча. И най-тежката мъка се изплаква с време; само времето лекува скръбта… времето, което отнася всяко униние, всеки трепет; времето — успокоител. Припомни си думите: „Както кошута жадува за водни потоци…“89, но за какво ли му бяха те? После усети дъх на виолетки и разбра, че тя изтрива сълзите си. Протегна напред брадичка, докосна с мустаци челото й и усети как цялата й снага потреперва като фиданка, която се отърсва от дъждовни капки. Тя дигна ръката му до устните си, сякаш искаше да каже: „Мина вече! Простете ми!“
Целувката й го изпълни със странен покой; той я отведе до мястото, дето я бе улучила стрелата му. А Балтазар ги последва и остави в нозете им кокала на един от изядените котлети.
В желанието си да заличи спомена за това разчувстване, Джолиън старши не можа да измисли нищо по-добро от това, да й покаже порцелановите статуетки; поведе я бавно от витрина към витрина и се зае да вади своите колекции от дрезденски, лоустофтски и челсийски порцелан, които въртеше в слабите си луничави ръце с изпъкнали жили и набръчкана кожа.
— Това нещо получих от Джобсън — казваше той, — трийсет лири дадох за него. Старинна вещ! Това куче разнася кокалите из цялата стая! А тази странна ваза успях да купя на разпродажбата, когато онзи прочут непрокопсаник успя да се разори… но вие не помните това време. Ето чудесен челсийски порцелан. Как мислите, какво е било това?
Успокои се като разбра, че тая жена с изтънчен вкус наистина се заинтересува от колекцията му; защото нищо не успокояваше така, както някоя порцеланова вещ с неустановен произход.
88
Ария из операта „Орфей“.
89
41-ят псалом от на цар Давид: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, боже, копнее за теб“.