Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Тя седеше все още загледана право пред себе си; и изведнъж промълви:
— Чудно е, че още съм жива!
Той си спомни думите на Джо: „отчаяна и обезумяла“.
— О! — каза той. — Моят син ви бе зърнал за миг… в оня ден.
— Вашият син ли беше? Аз чух глас в хола; и помислих, че е… Фил.
Джолиън старши видя, че устните й потрепераха. Тя ги закри за миг с ръка, после продължи спокойно:
— В оная нощ отидох на кея. Една жена ме дръпна за роклята. Разказа ми своя живот. Човек може да се засрами, като чуе как страдат другите.
— От ония ли беше?
Айрин кимна; Джолиън старши усети, че настръхна от ужас — ужаса на човек, който не знае какво значи да се бориш с отчаянието. И, почти против волята си, промълви:
— Разкажете ми, ако обичате!
— Все едно ми беше ще живея ли, или ще умра. Когато стигнете дотам, съдбата вече не се стреми да ви погуби. Цели три дни онази жена се грижи за мене… не ме напусна нито за миг. Аз нямах и пари. Затова сега помагам, както мога, на такива като нея.
А Джолиън старши си мислеше: „Да нямаш пари! Каква друга участ може да се сравни с тази? Всичко друго е включено в нея.“
— Бих се радвал, ако бяхте дошли при мене — каза той. — Защо не дойдохте?
Айрин не отговори.
— Защото съм Форсайт навярно? Или заради Джун? Как карате сега? — погледът му неволно я обгърна. Може би и сега!… Не… не беше слаба!
— О, петдесетте лири на година ми стигат.
Отговорът й не го успокои: загубил бе доверие на хората. Ах, тоя Соумс! Но чувството за справедливост задуши веднага осъждането. Не, тя сигурно би предпочела да умре, но не и да вземе дори пени от него! Колкото и да изглеждаше крехка, у нея имаше скрита сила… и вярност. Но защо тоя Босини бе допуснал да го прегазят и я бе оставил съвсем сама?
— И все пак — каза той — занапред, щом имате нужда от нещо, ще се обръщате винаги към мене; иначе ще се сърдя. — После сложи шапката си и добави: — Елате да пием някъде чай. Казах на оня ленивец да даде на конете един час почивка, след това да ме потърси у вас. А сега ще наемем файтон. Не мога повече да ходя както едно време.
Приятна му беше тази разходка до Кенсингтънския край на парка… звукът на гласа й, погледът на очите, фината красота на очарователната жена, която се движеше с него. Приятен беше чаят у Рулфс на Хай Стрийт и излизането от там с голяма кутия шоколад, която люлееше на малкия си пръст. Приятно беше връщането с файтон в Челси и пурата, изпушена по пътя. Тя обеща да го посети в следния неделен ден, да му посвири пак, и той береше вече мислено карамфили и рози за нея. Радост беше да й достави една малка радост — ако такъв стар човек можеше да я зарадва с нещо! Когато пристигнаха, екипажът вече чакаше. Точно по нрава на тоя приятел, който винаги закъсняваше, ако му е поръчано да бърза! Джолиън старши влезе за минутка, само да се сбогува. Тъмният малък ход на апартамента лъхна неприятно на пачули90, а на канапенце до стената — единствената мебел — седеше някаква фигура. Айрин прошепна:
— Само една минутка.
Когато затвориха вратата на малката гостна, той я запита невесело:
— Някое от вашите протежета ли?
— Да. Благодарение на вас мога да й помагам.
Той стоеше прав, с неподвижен поглед, и галеше брадичката си, плашила на времето си толкова хора. Мисълта, че може да съществува някаква близост между отречена от обществото жена и Айрин, го огорчи и уплаши. Какво можеше да стори тя за тая жена? Нищо. Само ще се изложи и ще си създаде неприятности. И той каза:
— Внимавайте, мила. Хората тълкуват в най-лошия смисъл!
— Зная.
Той се смути от спокойната й усмивка.
— Добре тогава… до в неделя — промълви той. — Довиждане.
Тя му подаде буза за целувка.
— Довиждане — повтори той. — Пазете се.
И излезе, без да погледне към фигурата на канапенцето. Върна се през Хамерсмит, за да поръча на един познат доставчик да й изпрати две дузини бутилки от най-хубавото бургундско. Ще трябва да се посъживява от време на време! Едва когато стигнаха в Ричмънд парк, си припомни, че бе тръгнал да си поръчва обувки и се почуди как е могла да му хрумне такава глупава мисъл.
Глава 3
Никога нежните духове на миналото, населяващи дните на един старец, не бяха надничали така рядко около него, както през седемдесетте часа до настъпването на неделния ден. А феята на бъдещето, изпълнено с чара на неизвестността, му се усмихваше с нейните устни. Джолиън старши не се тревожеше и не отиваше до поваления дънер, защото тя бе обещала да дойде за обяд. Един обяд или една вечеря са нещо неотменно; те отстраняват цял мир от съмнения, защото човек ги пропуска само по непреодолими обстоятелства. Игра много пъти крикет с Холи, като й подаваше топката, а тя биеше, за да може да подава през ваканцията на Джоли. Защото тя не беше Форсайт, но Джоли беше… А Форсайтови винаги нападат и бият, докато решат да се оттеглят или станат на осемдесет и пет години. Винаги присъстващият Балтазар ловеше топката, щом му се отдаде случай, а малкият прислужник тичаше подир нея, докато лицето му заприличваше на септемврийско пълнолуние. И, колкото повече броят им намаляваше, толкова по-дълги и лъчезарни изглеждаха дните. В петък вечер той взе хапче за черния дроб, смяташе, че хапчето е най-доброто лекарство и за нея. Ако някой му кажеше, че е започнал навярно да се вълнува, а това е вредно за него, би получил в отговор само един твърд и почти предизвикателен поглед от стоманеносивите очи, които сякаш заявяваха: „Аз знам най-добре какво ми трябва“. Винаги бе знаел и винаги щеше да знае.
90
Тежък парфюм.