Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Той не казва нищо, само се покланя.
— Исках да ви попитам дали знаете къде е — казвам. — Загрижена съм… след онова, което ми съобщихте за Александър Хюм. Те бяха заедно, мъжете от рода Хюм и моят съпруг.
Знае нещо. Мога да се закълна, че е знаел от седмици.
— Всъщност да, струва ми се, че графът, вашият съпруг, се предаде по същото време като двамата Хюм, Александър и Уилям — казва той невъзмутимо. — Мислим, че тримата са се предали на регента Олбъни и са приели помилването. Съпругът ви се е предал.
За момент сякаш просто не чувам.
— Предал се е? Предал се е?
— Самият аз научих току-що. Това е истински удар — казва Улзи, тихо като свещеник по време на изповед.
Това е лъжа. Трябва да е лъжа.
— Не може да го е направил — казвам разгорещено. — Не ми е писал. Не би направил такова нещо, без да ми каже. Не би се предал, без да ми спечели правото да виждам сина си. Не би се предал просто така.
— Мисля, че получава обратно собствените си земи — казва Улзи внимателно. — Заменил е вашата кауза за своята. Отново получава замъка Танталън в свое владение. Зная, че е било важно за него и за неговия — как беше думата, клан, нали? — той да си възвърне онова, което му принадлежи. И състоянието си, разбира се.
— А онова, което принадлежи на мен? — питам настойчиво, внезапно разярена на този загладен мъж, който ми съобщава такива ужасни новини с мек, доверителен тон. — Това е съпругът ми! Редно е да се бори за мен! Не дойде с мен в Англия, за да може да продължи борбата. Сега би трябвало да се бори за мен!
Улзи разперва пръсти, отрупани с диамантени пръстени.
— Навярно не е дошъл в Англия, за да може да си върне замъците и земите. И го направи. За него това е победа.
Толкова съм разярена, че почти не мога да говоря.
— За мен това не е победа — казвам задавено.
Изражението на кръглото му лице е съчувствено.
— Не — казва той. — Отново бяхте пренебрегната.
Идва ми да заплача от това, че той определя толкова точно моята скръб. Именно това ми се случва винаги, отново и отново. Поставят ме на второ място. Нуждите ми са пренебрегнати; там, където трябваше да бъда на първо място, бях избутана встрани. Собственият ми съпруг се сприятелява с врага ми, вместо да се бори за моята кауза. Той ме е предал.
— Не мога да повярвам — прошепвам. Извръщам се от Улзи, за да не може да види лицето ми, разкривено от гняв. Разкъсвам се между яростта и отчаянието. Не мога да повярвам, че Арчибалд би се предал, без да ми каже. Не мога да повярвам, че би потеглил към Единбург, а не към Лондон. Не мога да повярвам, че ще получи обратно земите си, а мен ще остави без нищо.
— Съпругата на императора ще бъде най-великата жена в Европа — казва Улзи с копринен гласец. — Ще бъдете на първо място. Ще можете да се разпореждате с всички в Шотландия.
Дори в мъката си не забравям брачните си обети.
— Арчибалд може да е пренебрегнал дълга си към мен, но аз не занемарявам своя към него — казвам. — Оженихме се пред Бог и нищо няма да промени това.
— Щом сте сигурна — казва Томас Улзи.
Дворецът Ламбет, Англия
Есента на 1516 г.
Изненадвам себе си, като не рухвам, обляна в сълзи. Откривам, че искам да поговоря с някой, който ще разбере как се чувствам — не с човек, чиито изречени с тих и любезен глас съвети само ме карат да се чувствам по-зле. Поръчвам да доведат коня ми и да повикат конярите ми от конюшнята. Слагам си най-хубавата пелерина за езда и роклята, поръбена с кожа от белка, и потеглям към Гринич. Не отивам в залата за аудиенции на краля, за да се видя с брат си, качвам се по стълбите до крилото, отделено за кралицата, и главната ми придворна дама пита управителя на домакинството на Катерина дали тя ще ме приеме. Той ме кани вътре веднага и аз намирам дамите ѝ, седнали тихо в залата ѝ за аудиенции, а вратата на личния ѝ кабинет — затворена.
— Можете да влезете — казва той тихо. — Нейна светлост се моли.
Влизам тихо, затваряйки вратата след себе си, пред лицата на всички тях, и я виждам през отворената врата на личния ѝ параклис, който е направила в съседство с кабинета си. Заставам на прага и гледам как свещеникът прави кръстния знак над сведената ѝ глава и се прекръства, а тя се надига от елегантния си молитвен стол, казва му няколко думи, и излиза, с усмихнато и спокойно лице.
Грейва от искрено удоволствие, когато ме вижда.
— Тъкмо се молех за вас, и ето че идвате — възкликва. Подава ми ръка. — Чух новините от Шотландия. Трябва да се радвате поне, че съпругът ви е жив и си е върнал онова, което му принадлежи.