Спящата кукла [bg]

44.

Приближаващи стъпки.

Даниел Пел грабна пистолета.

Надникна през прозореца на евтината хотелска стая, миришеща на ароматизатор и препарат против хлебарки. Видя, че е Джени, и прибра оръжието. Изключи телевизора и отвори вратата. Тя влезе, понесла тежка пазарска чанта. Пел взе багажа и го остави на нощното шкафче до електронния будилник.

— Как мина, красавице? Видя ли някакви полицаи?

— Не.

Тя свали шапката и се почеса по главата. Пел я целуна по челото, усети миризма на пот и боя за коса. Пак погледна през прозореца. Взе решение:

— Хайде да излезем да се поразходим, красавице.

— Да излезем ли? Мислех, че идеята не ти харесва.

— О, познавам района. Няма опасност.

Тя го целуна.

— Ще се разхождаме като влюбени.

— Да, като влюбени.

Сложиха си шапките и отидоха към вратата. Джени изведнъж бе станала сериозна. Спря и го погледна.

— Добре ли си, миличък? „Миличък…“

— Да, красавице. Само малко се уплаших, когато бягахме. Но сега всичко е наред. Всичко е идеално.

Минаха по сложен маршрут по малките улички и спряха на един плаж по пътя за Биг Сър южно от Кармел. Покрай скалите и дюните имаше дървени мостчета, оградени с тънка телена мрежа за защита на крехката екосистема. В бурното море се премятаха морски видри и тюлени, а останалите след прилива езерца разкриваха цели светове в солената вода.

Това бе един от най-красивите участъци от централното тихоокеанско крайбрежие.

И един от най-опасните. Всяка година по трима-четирима души, осмелили се да излязат на скалите, за да снимат, загиваха в студената вода, изненадани от някоя седемметрова вълна. Някои умираха от хипотермия, макар че повечето не преживяваха толкова дълго. Обикновено пищящите жертви се размазваха в скалите или, заплетени във водораслите, яки като рибарски мрежи, се удавяха, преди студът да ги убие.

Обикновено тук имаше много хора, но сега, в този мъглив и ветровит ден, брегът беше пуст. Даниел Пел и неговата красавица, слязоха до водата. Една сивкава вълна се разби в скалите на петнайсетина метра от тях.

— О, красиво е. Но е студено. Прегърни ме.

Пел я прегърна. Тя трепереше.

— Удивително е. Около мястото, където живея, брегът е равен. Само пясък и вълни. Освен ако не отидеш до Ла Хоя. Но дори там няма нищо подобно. Тук е много красиво място. О, я ги виж!

Джени говореше като развълнувана ученичка. Гледаше животните. Една голяма видра крепеше камък върху гърдите си и удряше нещо в него.

— Какво прави?

— Опитва се да счупи някоя раковина. Морско ухо или мида.

— Откъде знаят как да го направят?

— Сигурно гладът ги учи.

— Кога ще отидем в твоята планина? И там ли е толкова красиво?