Спящата кукла [bg]

Не да разкрива злото, а да го атакува. Като акула.

Явно бяха решили да го държат изолиран, колкото можеха.

— Искам да се обадя.

Полицаят го погледна, сякаш са го хванали да продава наркотици на децата пред неделното училище, и не каза нищо.

Негъл стана и закрачи из килията. Неизказаното нареждане, което прочете в погледа на надзирателя, гласеше: „Сядай!“ Седна.

След десет дълги, дълги минути чу отваряне на врата и приближаващи стъпки.

— Негъл.

Той вдигна поглед. Беше друг полицай, по-едър от този пред вратата.

— Стани. — Надзирателят натисна едно копче и вратата се отвори. — Дай си ръцете.

Прозвуча смешно, сякаш го канеше да напълни шепите му с бонбони. Той вдигна ръцете си и белезниците изщракаха на китките му.

— Насам.

Полицаят го хвана за ръката, силно стисна бицепса му. Негъл подуши миризма на чесън и цигари. Идеше му да се отдръпне, но идеята не изглеждаше добра. С дрънчене на вериги изминаха петнайсетина метра по мрачния коридор до „Стая за разпити А“.

Полицаят отвори вратата и му даде знак да влезе.

Той спря изненадано.

Тириса Кройтън, Спящата кукла, седеше на масата в помещението и го гледаше с тъмни очи. Надзирателят го блъсна и той седна пред нея.

— Здравей — поздрави Негъл.

Момичето огледа ръцете и лицето му, сякаш търсеше следи от полицейски произвол. А може би се надяваше да види такива.

Негъл знаеше, че е само седемнайсетгодишна, но в нея нямаше нищо детинско, може би само нежната кожа. Даниел Пел не я беше убил, но бе отнел детството й.

Надзирателят се отдръпна, но остана наблизо. Негъл чуваше тежкото му дишане.

— Можете да ни оставите сами — каза Тириса.

— Трябва да остана, госпожице. Такива са правилата.

Я, надзирателят можел и да се усмихва. Държеше се любезно към нея, но враждебно към Негъл.

Момичето се подвоуми, после се обърна към писателя:

— Какво искахте да ми кажете в двора ни. За Даниел Пел.

— По някаква причина още е в Монтерей. Полицията не може да си обясни защо.

— Опитал се е да убие прокурора, който го изпрати в затвора, нали?

— Да. Джеймс Рейнолдс.

— Той добре ли е?

— Да. Полицайката, за която ти казах, го спаси.

— Кой сте вие всъщност?

Въпросите й бяха директни, лишени от емоция.

— Леля ти не ти ли е казала нищо?

— Не.

— Преди около месец говорих с нея за една книга, която искам да напиша. За теб.

— За мен ли? Защо искате да пишете за мен? Няма нищо особено.

— О, напротив. Искам да разкажа за живота на някого, който е пострадал от нещо много жестоко. Как е станало. Как е живял преди и как живее сега. Как се е променил животът му и какво е можело да бъде, ако нямаше престъпление.