Докато препускаше надолу и все по-надолу през назъбените тунели на подземния свят, все едно сред костите на безкраен червей, Габорн забеляза пред себе си странна светлина.
В първия момент помисли, че в тунела пред него има Лъчезарен, но не усети могъщата сила, която го бе пронизала предишния път.
Когато изскочи иззад завоя, видя Йоме — тичаше към дълбините на подземния свят. Движеше се много по-бавно от него, тъй като сега той имаше голям брой дарове.
Габорн едва не се препъна от изумление.
Изпревари я и видя изкривеното й от изненада лице.
— Как стигна толкова бързо? — попита я бавно той, за да го разбере.
— Намерих пряк път — отвърна тя.
— Тичай след мен! — подкани я Габорн.
Йоме го погледна в очите и вероятно зърна тревогата в тях.
— Време е, нали? Битката в Карис започва.
Думите й се точеха бавно, всяка гласна се издължаваше сякаш до безкрай. Това беше от даровете му на метаболизъм.
Габорн кимна. Идваше краят на трите дни, които бе обявил. Всеки момент в Карис щеше да пламне сражение, каквото не бе пламвало, откакто Ерден Геборен бе предвождал деветимата крале срещу ордите на халите във Визенгоуър.
Габорн усещаше своята армия от Избрани воини на десетки мили над себе си. Земните му сетива му позволиха да установи точното им местоположение. Отначало бяха яздили около двеста мили на юг, а оттам пещерите продължаваха на югозапад към Индопал. След време пътят отново зави на североизток, така че в момента двамата се намираха точно под Карис.
Предположи, че това е жизненоважно. Халите се опитваха да си осигурят земята над себе си — или може би над Великите печати. Но защо?
Можеше само да се досеща за отговора.
— Тичай след мен — повтори бавно Габорн.
— Накъде? — попита го Йоме.
И той се запита дълбоко в себе си как би трябвало да постъпи. Беше пристигнал, за да съсече Истинската властелинка, но земните му сетива го възпираха да го стори. Все още не можеше да се справи с чудовището — засега. Дори в този момент, когато му се струваше, че от всяка негова пора струи енергия, не бе равностоен на нея. Освен това Земята не би му разрешила да потърси и разруши Великите печати. Земята му възлагаше една-единствена задача.
— Трябва да намерим Ейвран! Тичай, колкото сили имаш.
Лицето на Йоме просветна и тя кимна.
Габорн хукна.
„Изминаха три дни“ — помисли отчаяно той. Макар заради даровете на метаболизъм да му се струваше, че тича из безкрайната нощ вече цели трийсет.
Всеки миг смъртта щеше да се спусне над сънародниците му. Представи си халите да се катерят по стените на замъка и да мятат злокобните си проклятия.
Следваше завоите на тунелите. Беше съвсем близо до дъното на Безкрайния развъдник. Земята се нагорещи като стените на камина, а тежките стъпки на халите бяха излъскали пода като мрамор. Почти нищо не растеше из тези тунели, освен трева-червей тук-там по стените. По пода пълзяха няколко раци-слепци. Вече не се намираше в пущинака.
На всеки няколко разкрача подминаваше страничен тунел или кухина. Насреща му се изпречиха няколко невъоръжени хали-работнички. Забави се само колкото да прониже всяка от тях в сладкия триъгълник и продължи нататък, оставяйки следите на смъртта зад гърба си. Заради късогледството си халите дори не усетиха приближаването му, докато не връхлетя отгоре им.
