Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Госпожо Тримейн, не мога да направя много.
На Ийън хич не му хареса това, което чу. Почувства, че пръстите на Сабрина милват косата му, топли и нежни. Изглеждаше толкова уязвима — бе неговият ангел — хранител. Бе видяла толкова мъка в този живот — майка й и брат й бяха издъхнали в ръцете й. Искаше да й даде сигурност, да я прегърне, да я предпази.
— Не се тревожи — прошепна и вдигна ръка към лицето й. Но силите не му достигнаха и ръката се отпусна тежко до тялото му.
Сабрина хвана дланта с две ръце и я повдигна. Стискаше го така, сякаш искаше да му предаде от собствената си сила.
— Доктор Уентуърт, нищо друго ли не можете да направите, освен да му давате прегорял хляб и топло мляко?
Уентуърт придърпа очилата към ръба на тънкия си нос.
— Това ще му помогне да се справи с отровата, госпожо Тримейн.
— Отрова! — Сабрина политна назад, сякаш някой й удари плесница.
Ийън вече се бе досетил за ужасяващата истина. Отрова. Трябваше да се бори с нея. Това бе един невидим враг, не можеше да му позволи да го откъсне от Сабрина. Боже, не искаше да умре сега. Не можеше да я изостави. Болката се надигна в него като огнена вълна, заля го, цялата му сила го напусна като пясък, погълнат от морето. Бори се! Бори се!
— Отрова! — думата се понесе от уста на уста сред хората, скупчени до леглото му. В средата стоеше Керълайн, до нея бяха Еджи, Хана и Мак.
— Според мен е арсеник — каза лекарят.
— Но откъде се е взел този арсеник?
— Някой му го е дал? — каза Мак, очите му се свиха и се впериха в Сабрина. — Същият, който опъна струната на пътеката.
— Джеймс Макдафъл — каза Еджи и се обърна към него с ръце върху слабичкия си ханш. — Да не си посмял да я гледаш така, сякаш е някой уличен боклук, разбра ли?
— Слушай, Агата Фицпатрик… — стенанията на Ийън се разнесоха из стаята и Мак млъкна.
Коленете му се свиха към гърдите и той се разтрепери, дишаше накъсано и болезнено. Сабрина прехапа устни, едва задържаше сълзите, които напираха в очите й, милваше косата му, гърба, рамото. Тялото му тръпнеше конвулсивно под ръцете й. За трети път се чувстваше така безпомощна. Предишните два пъти загуби хора, които много обичаше. Ръката й се стегна на рамото му. Не можеше да го загуби. Не можеше да умре. Просто не можеше.
— Какво да правя?
— Дайте му още прегорял хляб и мляко. Опасявам се, че само това е възможно. И по половин унция от това през един час — лекарят й подаде едно шише с етикет: „Хидратиран железен пероксид“. — Едва ли мога да направя повече — заключи той и затвори черната чанта, поставена на шкафчето до леглото.
Сабрина дълбоко се съмняваше, че Уентуърт вече се е отказал да лекува пациента си. Тя приглади назад косите му, копринените кичури се омотаха около пръстите й.
— Той е силен човек, докторе. Ще се пребори. Ще се оправи — трябваше да се оправи.
Уентуърт се наведе и проговори така тихо, че само тя го чу:
— Госпожо Тримейн, съпругът ви бе ранен наскоро. Разберете, че тялото му може и да не се справи с отровата.
Сабрина вдигна очи към него.
— Той ще се оправи, докторе!
Уентуърт въздъхна.
— Дано се окажете права.
— А вие къде тръгнахте? — попита Керълайн и се изпречи пред лекаря, който се отправи към вратата.
— Няма какво да правя повече. Ще дойда утре сутринта.
— Оставате тук — тя му взе чантата и посочи едно кресло до мраморната камина.
Докторът гледаше ту стола, ту нея, сякаш преценяваше възможностите си. Керълайн стоеше пред него с ръце на кръста и го гледаше страховито. Той въздъхна и се отпусна в леденосиния брокат, бедрата му изпълниха стола, който простена под тежестта му.
— Изпратих да повикат полиция — каза Мак и се вгледа в Сабрина. — Ще пристигнат всеки момент.
Тя погледна леля си. Очите на Керълайн бяха изпълнени със същия страх, който терзаеше и нея. Полицията щеше да заподозре баща й. Нервите й бяха обтегнати до скъсване и тази мисъл съвсем не я успокои.
Сабрина зарови лице в косите на Ийън.
— Ще се справим с това. Ще оздравееш — прошепна тя, решена да осъществи думите си.
Бяха изминали два часа. Керълайн седеше на ръба на червения кожен стол в кабинета на Ийън и гледаше инспектор Юинг, който се отправи към барчето с алкохол. Шапката бе оставила отпечатък върху прошарената му кафява коса. Сиво-синьото раирано сако изглеждаше така, сякаш е спал с него, кафявите му панталони не изглеждаха по-добре. Но тъмните очи под рошавите вежди гледаха будно и проницателно. Беше като копой, надушил кръв. Макар и доста неугледен, нравеше впечатление на човек, чийто ум сече като бръснач.