Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Някога си бил човек.

Изблиците на интелектуална пъргавина у нея започваха да му се нравят. Притежаваше стабилното търсещо любопитство — също отличителен белег на атреидите.

— Проявяваш интерес към мен — рече той. — Аз пък съм любопитен по отношение на тебе.

— Какво те кара да мислиш, че проявявам интерес?

— Наблюдаваше ме внимателно, когато беше още дете. Виждам и сега познатото изражение в очите ти.

— Да, питах се, какво ли е да бъдеш това, което си ти.

Погледна я изпитателно, макар и само за миг. Лунната светлина скриваше очите й в сянка. Добре си представяше плътната синева на тези очи, също като собствената му — синевата на пристрастяването към подправката. Прибавяйки я до картината във въображението си, отбеляза любопитната й прилика с отдавна починалата Гани. Подчертаваха я както лицевият овал, така и разположението на очите. За малко не й го каза, но размисли и се въздържа.

— Храниш ли се с човешки ядива? — попита Сиона.

— Дълго време, след като надянах кожата от пясъчни твари, чувствах глад в стомаха си — призна той. — Понякога правех опити да ям. В повечето случаи стомахът ми отказваше да приеме обичайната храна. Ресните на пясъчните твари се бяха разположили почти навсякъде из плътта ми на човешко същество. Храненето се превърна в нещо много неприятно. Поглъщах само сухи продукти, понякога с малко подправка.

— Ял си мелиндж…?

— От време на време.

— Но вече не изпитваш глад и жажда като човешко същество, нали?

— Не съм го казвал.

Тя го загледа в очакване.

Лито се възхити от начина, по който даваше възможност на неизречените въпроси да работят в нейна полза. Беше умна и явно научила много през краткия си живот.

— Гладът ми причиняваше силна и неприятна болка, която не можех да успокоя — продължи той. — Тогава бягах като несвястно създание през дюните.

— Бягал си…?

— По онова време краката ми бяха по-дълги от тялото. Движех се със съвършена лекота. Но болката от глада никога не ме напусна. Мисля, че именно с нея заплатих за своята изгубена човешка същност.

Забеляза как у Сиона започва да се прокрадва съчувствие, макар и неохотно. Доказваха го въпросите й.

— Още ли я има тази болка?

— Вече е само леко парене. Един от признаците на привършващата метаморфоза. След няколкостотин години ще се зария в пясъка.

Видя я как свива юмруци, макар ръцете й да бяха отпуснати покрай тялото.

— Защо? — запита тя. — Защо го правиш?

— Настъпилата промяна не е само за лошо. Днес например ми беше много приятно. Почувствах се отлично.

— Има и промени, които ние не забелязваме — каза тя. — Знам, че не може да няма — най-сетне отпусна свитите си ръце.

— Зрението и слухът ми се изостриха до крайност, но не и осезанието. С изключение на лицето, не усещам допира до предметите както някога. И това също ми липсва.

Отново забеляза неохотно проявеното състрадание и категорично изразената жажда за проникване. Тя искаше да знае!