Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Аз съм част от нея.
Хранеше се, поглъщайки почвата, като изхвърляше само водата. Функцията на устата и белите му дробове бе сведена до поддържането на привидно човекоподобие. И до възможността да разговаря.
Лито погледна към обърналата му гръб Сиона:
— Обичам да говоря и много се боя от деня, когато вече не ще мога да го правя.
С известна плахост тя се извърна и го загледа на лунната светлина; отвращението й беше съвсем ясно доловимо.
— Съгласен съм, че много човешки очи ме виждат като чудовище — каза той.
— Защо съм тук?
Директно на въпроса! Твърдо заявяваше, че не би се отклонила. Помисли, че повечето атреиди са постъпвали по същия начин. Следейки отблизо тяхното целенасочено размножаване, той се надяваше да запази тази им характерна черта, говореща за силно вътрешно усещане за идентичност.
— Искам да разбера какво е сторило времето с теб — каза Лито.
— Защо те интересува?
Следа от страх в гласа й — помисли той. — Смята, че я провокирам, за да науча нещо за хилавия й метеж и имената на оцелелите съзаклятници.
Понеже не отговори, тя попита:
— И мен ли имаш намерение да убиеш, както уби приятелите ми?
Значи, чула е за битката при посолството. И предполага, че знам всичко за размирните й дела. Монео я е подучвал, дявол да го вземе! Е, добре… На негово място навярно щях да сторя същото.
— Наистина ли си бог? — запита тя. — Не разбирам защо баща ми го вярва.
Все още се съмнява. Значи има къде да се лавира.
— И дефинициите се променят — каза той. — За Монео съм бог… Което също е истина.
— Някога си бил човек.
Изблиците на интелектуална пъргавина у нея започваха да му се нравят. Притежаваше стабилното търсещо любопитство — също отличителен белег на атреидите.
— Проявяваш интерес към мен — рече той. — Аз пък съм любопитен по отношение на тебе.
— Какво те кара да мислиш, че проявявам интерес?
— Наблюдаваше ме внимателно, когато беше още дете. Виждам и сега познатото изражение в очите ти.
— Да, питах се, какво ли е да бъдеш това, което си ти.
Погледна я изпитателно, макар и само за миг. Лунната светлина скриваше очите й в сянка. Добре си представяше плътната синева на тези очи, също като собствената му — синевата на пристрастяването към подправката. Прибавяйки я до картината във въображението си, отбеляза любопитната й прилика с отдавна починалата Гани. Подчертаваха я както лицевият овал, така и разположението на очите. За малко не й го каза, но размисли и се въздържа.
— Храниш ли се с човешки ядива? — попита Сиона.
— Дълго време, след като надянах кожата от пясъчни твари, чувствах глад в стомаха си — призна той. — Понякога правех опити да ям. В повечето случаи стомахът ми отказваше да приеме обичайната храна. Ресните на пясъчните твари се бяха разположили почти навсякъде из плътта ми на човешко същество. Храненето се превърна в нещо много неприятно. Поглъщах само сухи продукти, понякога с малко подправка.
— Ял си мелиндж…?
— От време на време.
— Но вече не изпитваш глад и жажда като човешко същество, нали?
— Не съм го казвал.
Тя го загледа в очакване.
Лито се възхити от начина, по който даваше възможност на неизречените въпроси да работят в нейна полза. Беше умна и явно научила много през краткия си живот.
— Гладът ми причиняваше силна и неприятна болка, която не можех да успокоя — продължи той. — Тогава бягах като несвястно създание през дюните.
— Бягал си…?
— По онова време краката ми бяха по-дълги от тялото. Движех се със съвършена лекота. Но болката от глада никога не ме напусна. Мисля, че именно с нея заплатих за своята изгубена човешка същност.
Забеляза как у Сиона започва да се прокрадва съчувствие, макар и неохотно. Доказваха го въпросите й.
— Още ли я има тази болка?
— Вече е само леко парене. Един от признаците на привършващата метаморфоза. След няколкостотин години ще се зария в пясъка.
Видя я как свива юмруци, макар ръцете й да бяха отпуснати покрай тялото.
— Защо? — запита тя. — Защо го правиш?
— Настъпилата промяна не е само за лошо. Днес например ми беше много приятно. Почувствах се отлично.
— Има и промени, които ние не забелязваме — каза тя. — Знам, че не може да няма — най-сетне отпусна свитите си ръце.
— Зрението и слухът ми се изостриха до крайност, но не и осезанието. С изключение на лицето, не усещам допира до предметите както някога. И това също ми липсва.
Отново забеляза неохотно проявеното състрадание и категорично изразената жажда за проникване. Тя искаше да знае!