Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Извика в паметта си селото, сгушено сред избуялата растителност във влажния район откъм вътрешната основа на стената. Свободните от Музея отглеждаха финикови палми, житни растения и дори бостани по тези места. Не беше като едно време, когато всяко населено кътче, колкото и малка да беше купчинката му хилава растителност, подхранвана от резервоар и ветрокапан(*), изглеждаше като буйно растяща градина в сравнение с пустинята. Селото Табур беше воден рай, сравнено със Сийч Табър. Всички там знаеха, че отвъд граничната стена на Сарийър река Айдахо се носеше на юг по дълга права линия, осребрена сега от лунната светлина. Музейните свободни не можеха да се покатерят по стръмното вътрешно лице на стената, но бяха спокойни, че водата е където трябва. Почвата също я усещаше. Когато някой жител на Табур поставеше ухото си на земната твърд, тя му заговаряше с гласа на далечни бързеи.

Лито помисли, че по дигата сега има накацали нощни птици — създания, които в друг свят щяха да живеят на слънчева светлина. Но Дюн бе извършила еволюционната си магия и те продължаваха да черпят от благоволението на Сарийър. Той бе виждал как птиците очертават неясните си сенки по водата, когато пият от нея, а реката отнася едва видимите вълнички, причинени от тях.

Макар и на голямо разстояние, чувстваше мощта на далечната река; нещо властно в спомените му се отдалечаваше от него, също като течението, носещо се на юг към фермите и гората.

Водата продължаваше пътя си през заоблени хълми, покрай границите на обилната растителност, превзела цялата пустиня на Дюн с изключение на последното й убежище, наречено Сарийър — светилище на отминалото.

Припомни си тътена на иксианските машини в напъна им да осеят пейзажа с водни пътища. Сякаш бе неотдавна — преди малко повече от три хиляди години.

Сиона нетърпеливо се размърда и се обърна към него, но той не каза нищо, пренесъл вниманието си другаде. Бледо кехлибарено сияние се появи на хоризонта — отражение на светлините на някой град върху далечни облаци. Съдейки по посоката и разстоянието, Лито веднага разбра, че градът е Уолпорт, пренесен в по-топлия климат на юга от някогашната суровост на студената, ниско полегнала северна светлина. Блясъкът на града беше като прозорец в миналото. Почувства как лъчът светлина го удря право в гърдите и пронизва дебелата люспеста ципа, заменила човешката му кожа.

Уязвим съм — помисли той.

Въпреки всичко знаеше, че е господарят на това място. Както планетата бе неговият господар.