Червеният корсар

— Чудно — най-после подзе отново мисис Уилис, — че толкова недодялани хора са способни на такава привързаност, както ония, у които образованието е съчетано с изтънчени обноски.

— Чудно е, както казвате — отвърна събеседникът й, сякаш току-що събуден от сън. — Аз бих дал хиляда от най-лъскавите гвинеи, изсечени в монетния двор на Джордж И, за да науча нещо за живота на този младеж.

— Значи той ви е непознат? — попита Гъртруд с бързината на мисълта.

Корсарят обърна към нея разсеян поглед, в който обаче след малко започна да се прокрадва такова чувство и изражение, че краката на гувернантката се разтрепераха от нервното вълнение, обхванало цялото й тяло.

— Кой може да твърди, че познава човешкото сърце — отговори той, като отново наклони глава към нея, сякаш признаваше, че тя заслужава напълно неговото уважение. — За нас всички са ни непознати, докато не се научим да разчитаме мислите им.

— Малцина имат дарбата да вникват в тайните на човешката душа — забеляза хладно гувернантката. — Често е нужно да изучим и опознаем издълбоко света, преди да можем да съдим за подбудите на тия, които са около нас.

— И все пак светът е приятен за ония, които умеят да го направят весел — възкликна Корсарят в един от присъщите му внезапни изблици, с които сменяше настроението си. — Всичко е лесно за човек, който е достатъчно смел, за да задоволява прищевките си. Знаете ли, че истинската тайна на философа не е да живее вечно, а да живее докогато може? Който умре на петдесет години, след като се е наситил на удоволствия, е живял повече от оня, който цял век влачи нозе, носи бремето на светските капризи и се бои да повиши глас, да не би случайно съседът да прецени думите му като порочни.