Червеният корсар
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червеният корсар». Краткое содержание книги:
— Никога.
— Значи именно за този кораб става дума. Много ли парични награди получава екипажът ви?
— Извънредно много, никога не ни липсват пари.
— Значи екипажът цени и кораба, и капитана. Морякът обича кораб и командир, които му осигуряват деен живот.
— Да, госпожо, животът ни тук е наистина деен. И между нас се намират такива, които обичат и кораба, и командира.
— А имаш ли си майка или близък, които да се възползват от доходите ти?
— Дали имам…
Поразена от учудения тон, с който момчето отговаряше на въпросите й, гувернантката обърна глава и хвърли бърз поглед към него, за да прочете мислите, изписани върху лицето му. Той стоеше в някакво вцепенено изумление и я гледаше право в очите, но с празен взор, който показваше, че не съзнава какво вижда пред себе си.
— Разкажи ми, Родрик — продължи тя, като внимаваше да не събуди подозрителността му с неочакван намек за държането му, — разкажи ми за живота си. Весел ли го намираш?
— Намирам го тъжен.
— Чудно. Обикновено юнгите спадат към най-веселите простосмъртни. Сигурно командирът ти се отнася много строго с теб.
Не последва отговор.
— Значи имам право, вашият капитан е тиранин.
— Лъжете се, той никога не ми е казвал груба или нелюбезна дума.
— Аха, значи е вежлив и добър. Ти си годям щастливец, Родрик.
— Аз… щастливец, госпожо?
— Говоря на ясен английски: щастливец.
— О, да, тук сме много щастливи.
— Това е хубаво. Кораб, на който цари недоволство, е ад. И често ли се отбивате в пристанища, Родрик, да вкусвате сладостите на сушата?
— Въобще не бих се стремил към сушата, госпожо, ако имах на кораба приятели, които да ме обичат.
— А нямаш ли? Нима мистър Уайлдър не ти е приятел?
— Аз слабо го познавам, никога досега не бях го виждал…
— Докога Родрик?
— До срещата ни в Нюпорт.
— В Нюпорт ли?
— Навярно знаете, че наскоро и двамата отплавахме от Нюпорт?
— Аха! Разбирам. Значи запознанството ти с мистър Уайлдър е започнало в Нюпорт? Докато корабът ви стоеше закотвен до крепостта?
— Да. Аз му занесох заповедта да поеме командуването на бристолския търговски кораб. Той бе постъпил при нас едва предишната вечер.
— Толкова отскоро! Значи наистина не сте се познавали по-рано. Но предполагам, че капитанът ви знае що за човек е той?
— Така поне се надяват хората. Но…
— Какво искаш да кажеш, Родрик?
— Никой тук не смее да разпитва капитана защо го е наел. Дори а з съм принуден да мълча.
— Дори ти ли! — възкликна мисис Уилис учудено и за миг забрави сдържаността си. Но момчето беше така погълнато от мислите си, че изглежда, не забеляза внезапната промяна в поведението й. Всъщност то толкова малко съзнаваше какво става, че гувернантката докосна Гъртруд за ръката и мълчаливо посочи безчувствената фигура на момчето, без ни най-малко да се страхува, че това нейно движение ще бъде забелязано.
— А какво мислиш ти, Родрик — продължи тя разпита си, — и на н а с ли ще откаже да отговаря?
Момчето трепна и когато в очите му отново проблесна съзнание, те се спряха върху лицето на Гъртруд.
— Макар че тя е така необикновено красива — отговори то разпалено, — нека не разчита прекалено на красотата си. Жена не е способна да обуздае неговия нрав!
— Нима е толкова коравосърдечен? Мислиш ли, че ще откаже да отговори на въпрос, зададен от тази хубавица?
— Слушайте, госпожо — рече момчето със сериозност, не по-малко поразителна от печалната мекота на тона, с който говореше, — през последните две изпълнени с премеждия години от живота си аз съм видял повече, отколкото много младежи, преди да възмъжеят. Тук не е място за невинност и красота. О, махнете се от този кораб, дори ако се наложи да го напуснете така, както сте дошли — без палуба, под която да подслоните главата си!
— Май е много късно да се вслушаме в подобен съвет — отвърна мисис Уилис тъжно, поглеждайки мълчаливата Гъртруд. — Но разкажи ми нещо повече за този необикновен кораб, Родрик; сигурно не си се родил на поста, на който те заварвам?
Момчето поклати глава, но продължаваше да стои със сведени очи, явно не му се искаше да отговаря.
— Защо днес виждам „Делфин“ в други цветове, а не във вчерашните? И защо нито тогава, нито сега не прилича по окраска на роботърговския кораб в нюпортското пристанище?
— А защо — отвърна момчето с усмивка, в която тъгата се бореше яростно с горчивината — никой не може да надникне в съкровените тайни на този, който извършва такива промени, когато му скимне? Ако всичко на кораба освен боята оставаше същото, все пак човек би могъл да бъде щастлив на него!
— Значи, Родрик, ти не си щастлив; да се застъпя ли пред капитан Хайдегер да те освободи от служба?