Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Упокой се, миличка!
Думите му се изплъзнаха неволно, защото така се обръщаше към Холи, когато я болеше нещо. Но въздействието им беше мигновено и злополучно. Тя вдигна ръце, закри лице и се разплака.
Изправен до нея, Джолиън старши я гледаше с хлътналите си старчески очи. Дълбокият срам, който тя изпитваше от своята слабост, така несъвместима със самообладанието и спокойствието на цялото й държане, доказваше, че никога досега не се е излагала така в чуждо присъствие.
— Успокойте се… недейте! — повтаряше той, после протегна почтително ръка и я докосна. Тя се обърна и се облегна на него с все още закрито лице. Джолиън старши стоеше неподвижен, сложил на нейното рамо своята тънка ръка. Нека си поплаче… така ще й олекне! А учуденият Балтазар седна и ги загледа.
Прозорецът беше още отворен, завесите не бяха спуснати, последното дневно сияние нахлуваше неусетно и се сливаше със светлината на лампата; полъхна мирис на окосена трева. Помъдрял от своя дълголетен живот, Джолиън старши замълча. И най-тежката мъка се изплаква с време; само времето лекува скръбта… времето, което отнася всяко униние, всеки трепет; времето — успокоител. Припомни си думите: „Както кошута жадува за водни потоци…“89, но за какво ли му бяха те? После усети дъх на виолетки и разбра, че тя изтрива сълзите си. Протегна напред брадичка, докосна с мустаци челото й и усети как цялата й снага потреперва като фиданка, която се отърсва от дъждовни капки. Тя дигна ръката му до устните си, сякаш искаше да каже: „Мина вече! Простете ми!“
Целувката й го изпълни със странен покой; той я отведе до мястото, дето я бе улучила стрелата му. А Балтазар ги последва и остави в нозете им кокала на един от изядените котлети.
В желанието си да заличи спомена за това разчувстване, Джолиън старши не можа да измисли нищо по-добро от това, да й покаже порцелановите статуетки; поведе я бавно от витрина към витрина и се зае да вади своите колекции от дрезденски, лоустофтски и челсийски порцелан, които въртеше в слабите си луничави ръце с изпъкнали жили и набръчкана кожа.
— Това нещо получих от Джобсън — казваше той, — трийсет лири дадох за него. Старинна вещ! Това куче разнася кокалите из цялата стая! А тази странна ваза успях да купя на разпродажбата, когато онзи прочут непрокопсаник успя да се разори… но вие не помните това време. Ето чудесен челсийски порцелан. Как мислите, какво е било това?
Успокои се като разбра, че тая жена с изтънчен вкус наистина се заинтересува от колекцията му; защото нищо не успокояваше така, както някоя порцеланова вещ с неустановен произход.
Когато чуха най-после колелата на каретата, той каза:
— Трябва да дойдете пак; елате да обядваме, тогава ще ви ги покажа на дневна светлина, а заедно с тях и моята любимка… тя наистина е много миличка. Това куче като че се влюби във вас.
Защото усетил, че тя си тръгва, Балтазар отъркваше ребра в краката й. Докато я изпращаше на входната врата. Джолиън старши добави:
— Ще ви закара за час и четвърт. А това вземете за вашите „протежета“.
И пусна в ръката й чек за петдесет лири. Видя как светнаха очите й, чу прошепнатото: „О, чичо Джолиън!“, и усети радостна тръпка. Тези пари означаваха малко подкрепа за две нещастници, а значеха и това, че тя ще дойде пак. Провря ръка през прозорчето и отново стисна нейната. Екипажът отмина. Той остана, загледан в луната и сенките на дърветата; и си мислеше: „Прекрасна нощ! Тя…“
Глава 2
Последваха два дъждовни дни, а след тях спокойно, слънчево лято. Джолиън старши се разхождаше и разговаряше с Холи. Отново се почувства сякаш пораснал, изпълнен с нови сили; после стана неспокоен. Почти всеки следобед навлизаха в горичката и стигаха до пъна. „Ех, няма я! — казваше си той. — Няма я, то се знае!“. Усещаше изведнъж, че се смалява, и започваше да се влачи по нанагорнището към къщата, притиснал с ръка лявата си страна. Понякога му минаваше през ум: „Наистина ли бе идвала… или съм сънувал?“ — и се заглеждаше в простора, а Балтазар се заглеждаше в него. Нямаше да дойде пак, разбира се! Той отваряше сега с по-малко вълнение писмата от Испания. Щяха да се върнат едва през юли, но, странно, той чувстваше, че ще може да изчака. Всяка вечер напрягаше погледа си да се взира там, дето бе седяла тя. Нямаше я; и той навеждаше очи.
На седмия ден си каза: „Трябва да отида в града да си купя обувки“. Поръча за Бикън и тръгна. На минаване през Пътни за Хайд Парк помисли: „Мога да отида и до Челси и да я видя“. И се обади:
89
41-ят псалом от на цар Давид: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, боже, копнее за теб“.