Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Започваше да се смрачава, когато се върнаха в салона. С пура в уста, Джолиън старши каза:
— Изсвирете ми нещо от Шопен.
По пурите, които пуши, и по композиторите, които предпочита, ще познаете душата на един мъж. Джолиън старши не понасяше остри пури и Вагнерова музика. Обичаше Бетховен и Моцарт, Хендел, Глук и Шуман, а, по някаква незнайна причина, и оперите на Мейербер; но в последните години беше заслепен от Шопен, както в живописта беше покорен от Ботичели. Той съзнаваше, че като се поддава на тия вкусове, отстъпва от мерилото на Златния век. Те нямаха поезията на Милтън, Байрон и Тенисън, на Рафело и Тициан, на Моцарт и Бетховен. Тяхната поезия беше сякаш забулена; но не се хвърляше в очи, а плъзгаше пръсти под ребрата и обръщаше, извиваше, стопяваше сърцето. Джолиън старши не се отказваше да види картините на едните или да чуе музиката на другите.
Айрин седна пред пианото, под електрическата лампа със светлосив абажур, а Джолиън старши кръстоса нозе в креслото, откъдето можеше да я гледа и да допушва бавно пурата си. Айрин постоя няколко мига с ръце на клавишите: очевидно обмисляше какво да му изсвири. Когато започна, музиката й пробуди у Джолиън старши тъжна радост, несравнима с нищо друго на света. Той изпадна полека в унес, прекъсван само от движението на ръката му, която изваждаше от време на време пурата от устата и я връщаше отново. Пред него беше Айрин, в него — бялото рейнско, наоколо — тютюневият лъх и един свят от слънчево сияние, преливащо бавно в лунната светлина, и блата с щъркели из тях, и синкави дървета, между които искряха алени рози и лавандулови ливади, дето пасяха млечнобели крави, а една призрачна жена с тъмни очи и бяла шия се усмихваше, протегнала ръце; в звънтящия като музика въздух се понесе една звезда и се закачи за рога на една крава. Той отвори очи. Прекрасно парче; тя свиреше добре… с ангелско туше! И пак затвори очи. Чувстваше се странно тъжен и щастлив, като човек, застанал под цъфналата липа. Не усещаше живота, само се грееше на усмивката на тия женски очи и вдъхваше уханния лъх! Но тръсна изведнъж ръка: Балтазар я бе лизнал ненадейно.
— Прекрасно! — каза той. — Продължавайте… пак Шопен!
Тя засвири отново. Този път беше поразен от приликата между нея и Шопен. Олюляването, което бе зърнал в походката й, се долавяше и в свиренето, в избраното ноктюрно, в мекия мрак на очите, в блясъка на косите, напомнящ сияние на златна луна. Пленителна наистина: но нито следа от Далила у нея или музиката й. Дългата синкава спирала от пурата се извиси и разсея. „Така си отиваме и ние! — помисли си той. — Където няма красота! Където няма нищо!“
Айрин отново престана да свири.
— Искате ли нещо от Глук? Той е композирал в слънчева градина, с бутилка рейнско до себе си.
— О, да! Нека чуем „Орфей“.
Край него се разстилаха сега поля със златни и сребърни цветя, бели сенки витаеха в слънчевите зари, ярки птици прелитаха в простора. Лято. Вълни от сладост и жал преливаха в душата му. От пурата падна пепел; когато извади копринената си кърпичка, за да я издуха, усети смесен мирис на емфие и одеколон. „О! — помисли той. — Закъсняло лято… това е то!“ И добави:
— Не ми изсвирихте „Che faro“88
Тя не отговори, не мръдна. Но той усети веднага, че я е огорчил. Видя я изведнъж да става, извърнала глава, и горчиво угризение го стрелна. Каква несъобразителност! И тя търсеше, разбира се, като Орфей… търсеше изгубения любим в този изпълнен със спомени хол! Смутен до дън душа, той стана от креслото. Тя бе отишла до големия прозорец в дъното. Последва я предпазливо. Скръстила беше ръце на гърдите си; можа да зърне само пребледнелите бузи. И каза съвсем разчувстван:
88
Ария из операта „Орфей“.