Сага за Форсайтови

Глава 3

Никога нежните духове на миналото, населяващи дните на един старец, не бяха надничали така рядко около него, както през седемдесетте часа до настъпването на неделния ден. А феята на бъдещето, изпълнено с чара на неизвестността, му се усмихваше с нейните устни. Джолиън старши не се тревожеше и не отиваше до поваления дънер, защото тя бе обещала да дойде за обяд. Един обяд или една вечеря са нещо неотменно; те отстраняват цял мир от съмнения, защото човек ги пропуска само по непреодолими обстоятелства. Игра много пъти крикет с Холи, като й подаваше топката, а тя биеше, за да може да подава през ваканцията на Джоли. Защото тя не беше Форсайт, но Джоли беше… А Форсайтови винаги нападат и бият, докато решат да се оттеглят или станат на осемдесет и пет години. Винаги присъстващият Балтазар ловеше топката, щом му се отдаде случай, а малкият прислужник тичаше подир нея, докато лицето му заприличваше на септемврийско пълнолуние. И, колкото повече броят им намаляваше, толкова по-дълги и лъчезарни изглеждаха дните. В петък вечер той взе хапче за черния дроб, смяташе, че хапчето е най-доброто лекарство и за нея. Ако някой му кажеше, че е започнал навярно да се вълнува, а това е вредно за него, би получил в отговор само един твърд и почти предизвикателен поглед от стоманеносивите очи, които сякаш заявяваха: „Аз знам най-добре какво ми трябва“. Винаги бе знаел и винаги щеше да знае.

В неделя сутринта, след като Холи отиде на черква със своята възпитателка, той реши да види ягодите. Придружен от Балтазар, огледа старателно корените и можа да намери десетина добре узрели ягоди. Не биваше да се навежда; зави му се свят, челото му пламна. Остави ягодите в чинията на обедната маса и разхлади челото си с одеколон. И, както стоеше пред огледалото, забеляза, че е отслабнал. Каква „фиданка“ беше на младини! Хубаво нещо е да си строен… Той не можеше да търпи дебели хора; но бузите му бяха все пак прекалено хлътнали! Тя щеше да пристигне с влака в дванайсет и половина и щеше да дойде по шосето откъм фермата на Гейдж, зад горичката. След като надникна в стаята на Джун, за да се увери, че са приготвили топла вода, тръгна да я посрещне; вървеше бавно, защото усещаше, че сърцето му бие ускорено. Въздухът ухаеше, чучулигите пееха, виждаше се трибуната на стадион Епсън. Чудесен ден! В такъв ден навярно, преди шест години, Соумс е довел Босини да види мястото, където щяха да започнат строежа. Босини именно бе избрал къде да бъде къщата… както му бе казвала често Джун. Напоследък мислеше често за младежа, като че духът му витаеше наистина около неговото последно дело, с надеждата… да я види. Босини… единственият мъж, завладял сърцето й, този, комуто бе отдавала в захлас цялото си същество! Човек на неговата възраст не можеше, разбира се, да си представи тия неща, но душата му тръпнеше от странна тъпа болка… признак на неопределена ревност; и от по-великодушно чувство — от състрадание към тази така рано загубена любов. Само няколко нещастни месеца и… край! Да, да! Той погледна часовника си, преди да навлезе в горичката… едва единайсет и четвърт; още двайсет и пет минути чакане! Но изведнъж, щом мина завоя, я зърна точно там, дето я бе видял първия път — на отсечения дънер, — и разбра, че тя трябва да е дошла с по-раншния влак, за да поседи тук сама поне два часа. Два часа от присъствието й бе загубил. С какъв спомен й бе толкова скъпо това място? Лицето му бе издало навярно тази мисъл, защото тя веднага каза: