Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Забравих да съобщя, че имам на вечеря една дама. Готвачката да приготви нещо допълнително, а Бикън да впрегне в десет и половина каретата, за да я отведе в града. Спи ли мис Холи?
Момичето предполагаше, че не спи. Джолиън старши мина през галерията, отиде на пръсти до детската стая и отвори вратата, чиито панти бяха грижливо смазани, за да може нощем да влиза и излиза, без да го усетят.
Но Холи спеше като мъничка мадона, която старите художници, след като са я нарисували, не биха отличили от Венера. Дългите тъмни ресници бяха прилепнали до бузките, на лицето й беше изписан пълен покой — малкият организъм беше очевидно в пълен ред. Джолиън старши я гледаше в захлас в полутъмната стая. Толкова очарователно, сериозно и мило беше това личице! Той умееше повече от всеки друг да живее чрез младите. Те бяха неговият бъдещ живот, който дълбоко вкорененото му езическо здравомислие допускаше. Ето я — животът е пред нея, а в нея, в нежните й жили — частица от неговата кръв. Ето я, малкото другарче, чието щастие трябваше да осигури, доколкото можеше, за да не познае тя нищо друго, освен любов. Сърцето му затуптя по-силно и той излезе, като се стараеше да не скърца с лачените си обувки. Чудноватото прозрение го посрещна в коридора: като си представи човек, че децата могат да стигнат до участта на ония, за които се грижеше Айрин! И ония жени са били някога дечица както заспалото тук! „Трябва да им дам чек — каза си той. — Не мога да понасям мисълта за тях“. Не бе се сещал никога за тия бедни несретници, защото нараняваха прекалено дълбоко действителната му изтънченост, скрита под пластовете покорство към собственическия инстинкт… нараняваха прекалено мъчително най-съкровеното нещо у него — любовта му към красотата, от която сърцето му можеше и сега дори да трепне, щом си спомнеше за предстоящата вечер, в обществото на една хубава жена. Той слезе и мина през двукрилата врата към задните помещения. В отделението за вината имаше бяло рейнско, което струваше най-малко по две лири бутилката, един „Щайнберг кабинет“, по-хубав от всеки „Йоханисберг“; вино с чудесен букет, сладко като нектар… всъщност истински нектар! Извади една бутилка от него, взе я като бебе и я вдигна към светлината да я погледне. Обвита в саван от прах, бутилката с мек цвят и тънка шия го изпълни с дълбока радост. Още три години бе отлежала тук след преместването от града… трябваше да е в отлично състояние! Купил бе тия вина преди трийсет и пет години… Слава богу, имаше изкусно небце и бе заслужил правото да пие такова вино. Гостенката щеше да го оцени: нито следа от накиселяване. Изтри бутилката, извади с ръка тапата, наведе се да вдъхне аромата и се върна в салона за музика.
Айрин стоеше край пианото; свалила бе шапката и дантеления шлейф и той можеше да види и златистите й коси, и бледата шия. В своята сива рокля край пианото от палисандър тя беше прекрасна картина за Джолиън старши.
Той й предложи ръка и двамата тръгнаха тържествено към трапезарията. В стаята, където можеха свободно да вечерят двайсет и четири души, имаше сега само една малка кръгла маса. Голямата маса за хранене потискаше Джолиън старши в сегашната му самота и той нареди да я изнесат, докато се завърне синът му. Тук, в присъствието на две наистина прекрасни репродукциии на Рафаелови мадони, той вечеряше обикновено сам. Единственият безутешен час от това лято. Той не е бил някога голям гастроном, като грамадния Суидин или някогашните му другари Силваниеус Гейторп и Антони Торнуърти; а да вечеря сам, наблюдаван от мадоните, беше тъжно занимание, което се стараеше да приключи бързо, за да стигне до духовната наслада от кафето и пурите. Но тази вечер беше друга! Той оглеждаше усмихнато гостенката отсреща, разказа й за Италия и Швейцария, за случки от пътуванията там, за преживелици, които не можеше вече да разправи на сина си и внучката си, защото те ги знаеха. Тази нова аудитория го зарадва; не беше се превърнал още в един от ония старци, които преживяват непрестанно един и същи спомени. Сам той се уморяваше бързо от недосетливци и несъзнателно отбягваше да досажда на другите, а вроденото му преклонение пред красотата го правеше особено предпазлив пред дамите. Би предпочел да е по-разговорчива, но, макар че промълвяваше усмихнато по някоя дума и го слушаше с удоволствие, той чувстваше тайнствената отчужденост, която беше половината от нейния чар. Не обичаше жени, които излагат на показ очите и раменете си и бъбрят непрестанно; нито резките, които обичат да заповядват и да знаят повече от всички. Жената го привличаше само с едно качество — със своя чар; и колкото по-ненатрапчив беше той, толкова повече го привличаше. А чарът на тази жена беше неуловим като вечерното сияние над италианските хълмове и долини, които толкова бе обичал. Мисълта, че е сама, почти отшелница, я правеше още по-близък, странно желан другар. Когато един мъж остарее и напълно изостане от строя, приятно е да се чувства защитен от съперничеството на младите, защото все още би желал да е пръв в сърцето на красавицата. След като изпи своето бяло рейнско вино и погледна устните на Айрин, той се почувства почти млад. Легналият Балтазар също гледаше устните й, без да иска да знае нито за често прекъсвания им разговор, нито за зеленикавите чаши със златисто питие, което му беше съвършено безвкусно.