Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Ах, пак мъртвия любим; пак желанието да разговаря за него! Той стисна ръката й, полуогорчен от тия спомени, полублагодарен, сякаш съзнаваше каква връзка са те между нея и него.
— Той беше много даровит младеж — промълви Джолиън старши. — Горещо е; напоследък започнах да се изморявам от горещината. Да поседнем.
Седнаха на столовете под един кестен, дето широките листа ги заслоняваха от спокойната следобедна мараня. Хубаво беше да седи тук, да я наблюдава, да чувства, че й е приятно да бъде с него. И, с желание да й достави удоволствие, продължи:
— Предполагам, че вие сте го виждали такъв, какъвто аз никога не съм го виждал. Той трябва да се е чувствал прекрасно с вас. Неговите разбирания за изкуството бяха малко… нови на мене… — Едва не изтърва: „новоизмислени“.
— Да, но той казваше, че вие имате истински усет за красотата.
„Дявол да го вземе!“ — помисли Джолиън старши. Но отговори с дяволито смигване.
— Сигурно е така, иначе нямаше да седя тук с вас.
Тя беше очарователна, когато се усмихваше така, само с очи!
— Фил мислеше, че сърцето ви е от ония, които никога не остаряват. А той беше човек със верен усет.
Той не се улови на това ласкателство от миналото, изречено само от копнеж по мъртвия любим… ни най-малко; все пак му беше приятно да я слуша, защото тя радваше очите му и сърцето, което наистина не бе остаряло. Дали защото — за разлика от нейния любим — той не бе любил никога безнадеждно, бе запазвал винаги равновесие и усет за симетрия? Както и да е! Запазил бе на осемдесет и пет години силите си да се възхищава от красотата. И помисли: „Да бях художник или скулптор! Но аз съм само старец! Всяко нещо с времето си!“
Една прегърната двойка прекоси тревата пред тях по ръба на сянката на кестена. Слънцето бе огряло безмилостно техните бледи, посърнали, неугледни младежки лица.
— Грозен народ сме — каза неочаквано Джолиън старши. — Чудно ми е като виждам как… любовта преодолява това.
— Любовта преодолява всичко.
— Така мислят младите.
— За любовта няма възраст, предел и смърт.
Със своето светнало бледо лице, повдигаща се гръд и големи, тъмни, кротки очи тя приличаше на оживяла. Венера! Но тази обичайна мисъл предизвика незабавно противодействие и той отвърна с намигване:
— То се знае, защото, ако имаше предел, ние нямаше да съществуваме — толкова много неща трябва да преодолява любовта!
После свали цилиндъра си и го изтри с ръкав. Тая голяма неудобна шапка бе сгорещила челото му; напоследък често усещаше прилив на кръв в главата — кръвообращението му не беше като някогашното.
Тя седеше все още загледана право пред себе си; и изведнъж промълви:
— Чудно е, че още съм жива!
Той си спомни думите на Джо: „отчаяна и обезумяла“.
— О! — каза той. — Моят син ви бе зърнал за миг… в оня ден.
— Вашият син ли беше? Аз чух глас в хола; и помислих, че е… Фил.
Джолиън старши видя, че устните й потрепераха. Тя ги закри за миг с ръка, после продължи спокойно:
— В оная нощ отидох на кея. Една жена ме дръпна за роклята. Разказа ми своя живот. Човек може да се засрами, като чуе как страдат другите.
— От ония ли беше?
Айрин кимна; Джолиън старши усети, че настръхна от ужас — ужаса на човек, който не знае какво значи да се бориш с отчаянието. И, почти против волята си, промълви:
— Разкажете ми, ако обичате!
— Все едно ми беше ще живея ли, или ще умра. Когато стигнете дотам, съдбата вече не се стреми да ви погуби. Цели три дни онази жена се грижи за мене… не ме напусна нито за миг. Аз нямах и пари. Затова сега помагам, както мога, на такива като нея.
А Джолиън старши си мислеше: „Да нямаш пари! Каква друга участ може да се сравни с тази? Всичко друго е включено в нея.“
— Бих се радвал, ако бяхте дошли при мене — каза той. — Защо не дойдохте?
Айрин не отговори.
— Защото съм Форсайт навярно? Или заради Джун? Как карате сега? — погледът му неволно я обгърна. Може би и сега!… Не… не беше слаба!
— О, петдесетте лири на година ми стигат.
Отговорът й не го успокои: загубил бе доверие на хората. Ах, тоя Соумс! Но чувството за справедливост задуши веднага осъждането. Не, тя сигурно би предпочела да умре, но не и да вземе дори пени от него! Колкото и да изглеждаше крехка, у нея имаше скрита сила… и вярност. Но защо тоя Босини бе допуснал да го прегазят и я бе оставил съвсем сама?
— И все пак — каза той — занапред, щом имате нужда от нещо, ще се обръщате винаги към мене; иначе ще се сърдя. — После сложи шапката си и добави: — Елате да пием някъде чай. Казах на оня ленивец да даде на конете един час почивка, след това да ме потърси у вас. А сега ще наемем файтон. Не мога повече да ходя както едно време.