Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Дойде нощта. Станах и се взрях в огледалото. Жена ми бе направила опит да ме убие. Да, била е лабилна. Вече го знаех. По дяволите, сигурно и тогава съм го знаел. Но може би не ми е пукало особено. Когато едно детско лице пострада, аз го сглобявам. В операционната зала извършвам чудеса. Ала собственото ми семейство се е разпадало, а аз не сторих нищо друго, освен да наблюдавам.

Замислих се какво означава да си баща. Обичах дъщеря си. Не се съмнявах в това. Но когато днес видях Ейб, когато съм наблюдавал Лени в ролята му на треньор, започвам да се питам доколко съм годен за тази задача. Чудя се доколко съм отдаден. И дали съм достоен.

Или вече знаех отговора?

Изпитвах огромна нужда да си върна детето. Изпитвах и огромна нужда това да не засяга само мен и какво желая аз.

Тара изглеждаше толкова щастлива, по дяволите.

Стана полунощ. Отново се погледнах в огледалото. Ами ако зарежех всичко така както е — да я оставя с Ейб и Лорейн, — това ли щеше да е правилният ход? Бях ли достатъчно смел и силен да се отдръпна? Продължих да се вглеждам в огледалото, предизвиквайки себе си. Ставах ли за такъв подвиг?

Проснах се на леглото. Май съм заспал. Стресна ме почукване на входната врата. Погледнах електронния часовник до леглото. Показваше 5:19 ч.

— Спя — извиках.

— Доктор Сейдман?

Беше мъжки глас.

— Доктор Сейдман, името ми е Ейб Тансмор.

Отворих му. Отблизо ми се видя хубав — напомняше ми за Джеймс Тейлър14. Беше по джинси и тениска в телесен цвят. Погледнах очите му. Бяха сини, но зачервени. Предположих, че и моите са зачервени. Дълго време се гледахме един друг. Опитах се да продумам, но не се получи. Отстъпих и го пуснах да влезе.

— Вашият адвокат ме посети. Той… — мъжът млъкна и преглътна тежко. — Той ни разказа всичко. Лорейн и аз не сме спали цялата нощ. Обсъждахме положението. Много плакахме. Но мисля, че още от началото знаехме какво е единственото правилно решение. — Ейб Тансмор се помъчи да се овладее, но губеше контрол. Затвори очи. — Ние трябва да ви върнем дъщерята.

Не знаех какво да кажа. Поклатих глава.

— Трябва да направим това, което е най-добро за нея.

— Точно това правя, доктор Сейдман.

— Наричай ме Марк. Моля те. — Беше тъпо от моя страна да го кажа. Знам го. Но не бях подготвен за това. — Ако сте разтревожени, че ви чака дълъг съдебен процес, който ще се точи до безкрай, Лени не трябваше да…

— Не е там работата.

Останахме прави още малко. Сетне му посочих един стол. Той поклати глава и ме погледна.

— Добре, опитвал съм се да си представя болката ти. Не мисля, че бих успял. Според мен човек не бива да се намесва никъде неподготвен. Може би случаят е точно такъв. Но твоята болка, колкото и да е страшна, не е причината да вземем това решение с Лорейн. Не е и защото се обвиняваме. Като се връщам назад, си казвам, че може би следваше да се запитаме какво става всъщност. Ние посетихме господин Бакард. Но таксата щеше да излезе над сто хилядарки. Не съм богат човек. Не можех да си го позволя. После след няколко седмици господин Бакард ни се обади. Каза, че имал бебе, което се нуждае от незабавно осиновяване. Обясни ни, че не е новородено. Майката току-що го изоставила. Усещахме, че нещо не е съвсем наред, но той ни каза да не задаваме никакви въпроси, ако сме съгласни да го осиновим.