Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Защо чака толкова дълго?
Очите й се затвориха и за момент ми се стори, че се моли.
— Над мен тегне някакво проклятие, Марк. Две седмици след като беше прострелян, ме откараха в болницата. Бях загубила разсъдъка си. Бях толкова зле, че забравих за случилото се. А може би съм искала да го забравя, не знам.
Мобилният ми иззвъня. Беше Лени. Обадих се.
— Къде си? — попита той.
— У Дайна Левински.
— Ела на летище Нюарк. Терминал „С“. Веднага.
— Какво става?
— Мисля — Лени се забави и пое дълбоко въздух. — Мисля, че може би ще успеем да разберем къде е Тара.
ГЛАВА 43
Когато пристигнах на терминал „С“, Лени вече стоеше на гишето за заминаващи пътници на авиокомпания „Континентал“. Беше шест часът вечерта. Летището бе претъпкано до козирката с народ. Той ми подаде анонимното писмо, намерено в офиса му. В него пишеше:
Ейб и Лорейн Тансмор
Марш Лейн 26
Ханли Хилс, Мисури
Толкоз. Само един адрес. Нищо друго.
— Това е предградие на Сейнт Луис — уточни Лени. — Вече направих известно проучване.
Не откъсвах очи от името и адреса.
— Марк?
Вдигнах поглед към него.
— Семейство Тансмор са осиновили момиченце преди осемнайсет месеца. Когато я взели, е била на шест месеца.
Зад него един служител от представителството на „Континентал“ произнесе: „Следващият, моля“. Някаква жена се провря покрай мен. Може да е казала: „Извинете“, не съм сигурен.
— Взел съм билети за следващия полет до Сейнт Луис. След един час излитаме.
Когато стигнахме до портала за заминаващи пътници, му съобщих за срещата си с Дайна Левински. Както обикновено, седяхме един до друг и гледахме пред себе си. Щом свърших разказа, той обобщи:
— Вече имаш теория.
— Имам.
Наблюдавахме излитането на някакъв самолет. Срещу нас възрастна двойка отвориха кутия чипс „Прингълс“.
— Аз съм циник, знам си го. Не се заблуждавам относно наркоманите. Дори надценявам тяхното падение. И в онзи случай мисля, че съм сторил точно това.
— Защо мислиш така?
— Стейси не би ме застреляла. Не би застреляла и Моника. И никога не би наранила племенницата си. Беше зависима, но все пак ме обичаше.
— Мисля, че си прав — съгласи се Лени.
— Оглеждам се назад. Бях толкова погълнат от собствения си свят, че не видях… — Тръснах глава. Сега не беше време за това. — Моника е била отчаяна — продължих. — Не е могла да намери пистолет и навярно се е отказала да търси.
— Използвала е твоя — каза Лени.
— Да.
— И после?
— Стейси сигурно се е досетила какво става и е побягнала към къщи. Видяла е какво е сторила Моника. Не знам как точно се е разиграла драмата. Може би Моника се е опитала да застреля и нея — това би могло да обясни дупката от куршум до стълбите. А може и Стейси просто да е реагирала. Тя ме обичаше. Лежал съм проснат. Сигурно е решила, че съм мъртъв. Не знам точно, но и в двата случая е пристигнала въоръжена. И е застреляла Моника.
Служителят на пропуска съобщи, че скоро ще пуснат пътниците за полета, но онези със специални нужди и притежателите на златни и платинени кредитни карти могат да се качат на борда веднага.
— По телефона ми каза, че Стейси познавала Бакард.
Лени кимна.
— Да, тя спомена името му.
— Пак не съм сигурен как точно се е случило всичко. Но помисли. Аз съм мъртъв. Моника е мъртва. А Стейси вероятно е била друсана и в пълен шок. Тара плаче. Стейси не може да я остави просто така. И взема Тара със себе си. По-късно си дава сметка, че не може да гледа детето сама — в главата й е прекалено голяма каша за подобно нещо. Тъй че я завежда при Бакард и му казва да й намери добро семейство. Или, ако искам да бъда циничен, може да е продала Тара за пари. Никога няма да разберем.
Лени кимаше.
— Е, оттам насетне просто следваме онова, което вече знаем. Бакард решава да измъкне още пари, като инсценира отвличане. Наема онези двама психопати. Бакард има възможност да вземе мостра от косата й. Той изиграва Стейси и я накисва да поеме вината.
Видях, че по лицето на Лени премина сянка.
— Какво има?
— Нищо — отвърна той.
Обявиха качването.