Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Не зная за какво говориш. — Но в гласа му липсваше убедителност.

— Ние смятахме, че Стейси не е намерила пистолет за Моника, че Моника е използвала моя. Работата е там, че не е. Току-що проверих балистичното заключение. Смешна работа — да не ми кажеш, че Моника не е стреляла с моето оръжие. Бил съм прострелян с другия пистолет.

— Е, и? — рече Лени, надявайки отново маската на адвокат. — Това не означава нищо. Може Стейси да й е намерила пистолет.

— Така е — съгласих се.

— Значи се връзва добре.

— Кажи ми как.

Премести тежестта си върху другия крак.

— Може Стейси да е помогнала на Моника да си намери пистолет. И Моника те е застреляла с него. Когато Стейси е пристигнала след няколко минути, Моника се е опитала да я застреля. — Лени пристъпи към стълбите сякаш искаше да го демонстрира. — Стейси е побягнала нагоре. Моника е произвела изстрел, което обяснява дупката от куршум. — Той посочи към шпаклованото петно до стълбите. — Стейси е грабнала твоя пистолет от спалнята, слязла е долу и е застреляла Моника.

Изгледах го.

— Така ли се случи, Лени?

— Не знам. Възможно е.

Изчаках един такт. Той се извърна.

— Има един проблем — изтъкнах.

— Какъв?

— Стейси не знаеше къде държа оръжието. Както не знаеше и комбинацията на ключалката. — Пристъпих една крачка. — Но ти знаеше, Лени. Вътре държах всичките си ценни документи. Доверявах ти се за всичко. Тъй че сега искам истината. Моника ме е застреляла. Ти си влязъл. Видял си ме да лежа на пода. Помисли ли, че съм мъртъв?

Лени затвори очи.

— Помогни ми да разбера, Лени.

Той поклати бавно глава.

— Ти смяташ, че обичаш дъщеря си. Само че нямаш представа. Това, което човек изпитва, расте с всеки изминал ден. Колкото по-дълго си с детето си, толкова повече се привързваш. Онази вечер се върнах вкъщи от работа. Мариан плачеше, защото някакви момичета я дразнели. Легнах си като болен и си дадох сметка за нещо. Мога да бъда толкова щастлив, колкото е най-тъжното ми дете. Разбираш ли какво казвам?

— Кажи ми какво се случи — настоях.

— Доста си близо до истината. Онази сутрин дойдох у вас. Тя държеше пистолет. Аз изтичах към теб. Не можех да повярвам. Опипах пулса ти, но… — Той поклати глава. — Моника взе да крещи по мен как нямала да позволи на никого да й отнеме бебето. Насочи пистолета към мен. Разбираш ли, за бога? Бях сигурен, че ще загина. Претърколих се и побягнах по стълбите. Сетих се, че горе имаш пистолет. — Той посочи отново. — Ето я дупката от куршума.

Млъкна задъхан. Аз чаках.

— Грабнах твоя пистолет.

— Моника последва ли те по стълбите?

Каза с притихнал глас:

— Не. — Взе да мига. — Може би трябваше да използвам телефона. Да се измъкна тайно навън. Не знам. Премислял съм го стотици пъти. Представял съм си как е трябвало да се справя. Но ти, моят най-добър приятел, лежеше там мъртъв. Тази побесняла кучка крещеше как ще избяга с дъщеря ти, моята кръщелница. Вече бе стреляла по мен. Не знаех какво ще е следващото й действие.

Отмести поглед.

— Лени?

— Не знам какво стана, Марк. Наистина не знам. Промъкнах се надолу по стълбите. Тя продължаваше да държи пистолета… — Гласът му заглъхна.