Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Беше малка едноетажна къща, викат им бунгала. Останалите къщи в тази отсечка изглеждаха каталясали. Но не и тази. Боята й грееше като усмивка. Имаше изобилие от цветни петна — цветя и храсти, грижливо подредени и изрядно подстригани. Видях застлана приветлива рогозка. Ниска ограда с колчета опасваше предния двор. На алеята беше паркиран автомобил волво комби, моделът бе отпреди няколко години. Имаше и детско велосипедче с три колела, както и пластмасов ролер в ярки цветове.

В двора се виждаше и една жена.

Лени спря на свободно място за паркиране. Едва ли съм забелязал. Жената беше коленичила в цветните лехи. Използваше малка градинска лопатка. Косата й беше прибрана с червена забрадка. На всеки няколко копвания изтриваше чело с ръкава си.

— Казваш, че работи в старчески дом?

— Три дни седмично. Взема и дъщерята със себе си.

— Как са кръстили детето?

— Наташа.

Без да знам защо, кимнах. Зачакахме. Жената, въпросната Лорейн, работеше усилено, но видях, че заниманието й доставя удоволствие. Излъчваше приветливо спокойствие. Отворих прозореца на колата. Чух, че си подсвирква. Не знам колко минути съм зяпал. Една съседка мина покрай къщата. Лорейн се надигна да я поздрави. Съседката сочеше към градината. Лорейн й се усмихна. Не беше красива, но усмивката й беше лъчезарна. Съседката си тръгна. Лорейн й махна за довиждане и пак се зае с градината.

Предната врата се отвори.

Видях Ейб. Беше висок, слаб и жилав, леко оплешивял. Брадата му бе спретнато подрязана. Лорейн се изправи и го погледна. Махна му леко с ръка.

Тогава Тара изтича навън.

Въздухът наоколо ни замря. Почувствах, че вътрешностите ми пропадат. Лени до мен също се вцепени и измърмори: „Боже Господи.“

През последните осемнайсет месеца не бях вярвал истински, че този момент някога ще настъпи. Всъщност се самоубеждавах, или по-точно успявах да надхитря себе си да повярвам, че някак си Тара е още жива и е добре. Но подсъзнанието ми говореше, че това е самозаблуда. То ми намигаше, смушкваше ме насън, нашепваше ми очевидната истина, че никога няма да видя отново дъщеря си.

Но това беше тя, и то съвсем жива.

Изненадах се колко малко се беше променила. О, беше пораснала, разбира се. Можеше не само да стои права, но и както виждах, да тича. Но лицето й… тук нямаше грешка. Не бях заслепен от надежда. Това беше Тара, моето малко момиченце.

Широко усмихната, Тара се затича към Лорейн. Лорейн се наведе към нея и лицето й се озари по начин, свойствен само на майките. Тя грабна детето ми в прегръдката си. Успях да чуя мелодичния смях на Тара. Звукът прониза сърцето ми. По лицето ми затекоха сълзи. Лени сложи ръка на рамото ми. Чух, че подсмърча. Видях, че съпругът, въпросният Ейб, тръгна към тях. Той също се усмихваше.