Изповедите на един буржоа

В цялото му същество, в изявите му имаше нещо неуязвимо. В Италия на „dolce far niente“170 този човек бе включил някаква енергия от сто конски сили; и новото темпо завладяваше всеки, суровата сила бе оживяла и заливаше всичко от Алпите до Сицилия, отвъд политиката, отвъд лозунгите. Тази сила се излъчваше от същия този човек — Мусолини. Който не е преживял първия период на фашизма в Италия, никога няма да може да проумее тайната за успеха на това движение. Какво е един човек? Изглежда, всичко.

Във Флоренция грееше слънце, на „Пиаца Синьория“ селянките продаваха сламени капели с широка периферия, на стария мост, около сребърната статуя на Бенвенуто Челини златарите устройваха всеки предобед битпазар, сутрин, в часовете за аперитив и следобед, в часовете за чай, красивите зали „Джакоза“ и „Дони е Ньовьо“ се пълнеха с англичани, които чинно пиеха вермут и чай, по брега на Арно се возеше в балдахинени карети черната, тосканската аристокрация, на „виа Торнабуони“ зяпачите от ларгото гощаваха чуждестранните дами с такъв жаден копнеж, какъвто не бях виждал дотогава. Живеех откъм „будимските“171 подстъпи на моста „Тринита“, на площад „Сан Мартин“, срещу църквата и бордея. Сутрин, отворех ли прозореца, на огрения от слънцето празен площад, в отсрещния прозорец на епархията зървах стария енорийски свещеник да се припича ведър и щастлив на слънце и да пуши лула в чудната пролет; три къщи по-нататък забързани, елегантно облечени младежи с чиновнически чанти звъняха на вратата на бордея — сутрин в девет, само за малко, преди работа, както другите ходят на кафене. Разбирах някак всичко това; ходех из града с усещането за посветен. Предобед отивах в манастира на лудите братя, или в градината „Боболи“; следобед във Фиезоле или вън от града, в Кашине, на конни състезания; вечерта прекарвах в кръчмата сред селяните, учех езика им и отпивах от тръпчивото черно кианти. Будех се всеки ден с непрекъснато, равномерно, неизменно усещане за щастие. Обитавах квартира в близост до къщата, където бяха живели Браунинг и Елизабет Барет172; и не си пожелавах по-добра съдба от този съвсем скромен живот във Флоренция. Всичко, което предоставяше градът, бе избуяло сред тези хълмове; нищо не беше „импортирано“, нито архитекти, нито художници… градът дишаше с шедьоврите си, живееше в органично единство с всяка сграда, статуя и картина. Преживях нещо, което досега бе за мен неясно, училищно понятие: ренесанса. Атмосферата беше позната, някак особено преживяна, deja vu… Помня светлината на мартенските следобеди, горе по обточената с вили и кипариси „Виале Макиавели“, покрай църквата „Сан Миниато“, на площада, където бронзовото копие на Давидовата статуя визира неподвижно града; помня часовете в малкото кафене горе, на площад „Микеланджело“, когато съзерцавах прикован града, със стаена носталгия, не четях, не разговарях, не търсех „приключения“ и не копнеех за приятели, а ненаситно поглъщах за спомен образа на града, очертанията на хълмовете, синкавата пара на долината, както заточеник съзерцава изпратена от дома илюстрована картичка… Отивах с трамвая в Чертоза, отивах в Пистоя, където нямаше никакви по-особени „забележителности“ — просто всичко, селските къщи и манастирът, църквата и пивницата, всичко беше правено от един и същ материал, този материал, който тук извираше от земята, от миналото, от душите на някогашните хора. За мен това беше патетично време. Във всеки случай не е най-лошият период на младостта ми. И досега понякога сънувам този край.