Изповедите на един буржоа

Винаги се е случвало така, напук на всякакви програми и споразумения, винаги и във всичко, което животът ми е дал: пристигах някъде на посещение и оставах шест години, или слизах в някой чужд град да преспя и да се преоблека с чисти дрехи и четири месеца не можех да помръдна оттам, омагьосан като нощен бръмбар от светлината, запленен от чудното сияние, което грееше навсякъде във Флоренция. Вече знаех, че няма да отида във Виена, няма да се върна у дома и няма да „постъпя на служба“. Инстинктът за опасност ме алармираше с всичките си сигнални звънци, че сега бе моментът, когато трябва да бъда нащрек, когато за пореден път трябва да остана „неверен“ — неверен на програмите, мъдруванията, с които други се домогват до мен, искат да ме подкупят, да ме съблазнят. Тук ми беше мястото и работата в момента, във Флоренция, или някъде другаде, навярно в Рим или все пак в Париж: трябваше да изчакам знака, който безпогрешно да ме упъти, не бива да проявявам слабост, да хлътна в някое домашно „разрешение“ с три стаи и кухня, с фиксирана заплата, каквото замисляха срещу нас… И във Флоренция грейна слънце, в началото на март се запролети.

В пансиона живееха малко чужденци, в обруления palazzo бяха настанени пенсионирани семейни двойки от Тоскана, и собственичката, благородничка от околността, председателстваше с неподражаема изисканост от почетното място на дългата обедна маса. Над града, над хълмовете неочаквано, без преход, подобно на щурм се втурна пролетта. Една заран отворих кепенците на прозореца и се смаях. Наоколо струеше такава красота, естествена, изящна, беззвучна красота, каквато никога не бях сънувал, тя ме трогна до сълзи в истинския смисъл на думата, потресе ме физически. Разтърсиха ме студени тръпки. Сякаш бях научил нов, непознат дотогава език. Изведнъж проумях Флоренция. Изведнъж хълмовете, реката, мостовете над водата, палатите и църквите, картините и статуите се изпълниха със смисъл: сякаш бях узнал магическата дума, бях прекрачил прага на нова родина, където всичко бе познато, знаех го ужасно отдавна и сега всичко се бе разгърнало в този нов свят и ми говореше… В такова патетично опиянение заживях във Флоренция. Никога, ни веднъж оттогава не получих от живота толкова спонтанен дар, както тази флорентинска пролет. Скъпернически и самотно обсебих съкровищницата, разкрила се внезапно пред мен; Лола отпочиваше някъде в Каша сътресението от нашата среща и аз изцяло й бях поверил да реши бъдещето си. Моята „мисия“ ми се беше прояснила като слънце: трябваше да остана тук, във Флоренция, близо до другия свят, чак до мига, докато насочващите живота ми тайни сили позволяват.